Продължение на част 1 от маршрута Ком - Емине 1995 г.

  ДЕН ПЕТИ: хижа „Мургаш“ – хижа „Чавдар“ (около 15 часа)

  От този ден имам много спомени, по простата причина, че бе изпълнен с емоции. За моя изненада обаче се оказа, че в дневника също е отразен почти на 100 %. Може би по същата причина... Поради това у мен се породиха колебания как точно да пресъздам случилото се. Дали както досега, редувайки моите спомени и записаното в дневника, но спазвайки хронологията, или да изложа първо моите спомени от начало до край, а после по същия начин да препиша дневника. Ще карам както досега, пък ще видим какво ще излезе...

  Сега, като прочетох написаното в дневника за този ден, видях, че тогава единодушно сме го обявили за „Ден на загубването“. Което си е точно така. Но аз обявих като такъв предишния, така че ще имате честта да проследите втори „ден на загубването“. Не вярвам да ви стане досадно или скучно заради това.

  Друг проблем. От този ден съм качил деветнайсет снимки. Доста ми е трудно да избера кои да покажа направо и към кои да дам връзки. Всъщност връзки към всички ще дам... Ще зависи от това, което пиша.

  И така. В тая сутрин се успахме. Не, че не опитахме да станем по тъмно, но не ни беше възможно. Клепачите залепнали, краката приятно отпуснати, няма отлепяне. С огромни усилия успяхме да отлепим, може би към 7-7:30. Докато хапнем, докато се намотаме, отиде осем. Утринта беше мрачна,

  притеснявахме се, че може да ни завали. И докато стягахме багажа, пред хижата се появи камион. Не помня точно коя марка беше това, но в България е известна като „виетнамка“. Казват, че този вид камион се е доказал по време на войната във Виетнам. Не знам доколко е вярно, не съм бил роден тогава, но видях после със собствените си очи на какво е способен. Резултатът от появяването му бе един – поредните преговори, пазарлък за 100 лв. на човек (това си беше рязане на глави, но тия машини гълтат здраво, а ние бяхме в състояние, в което много не размишлявахме върху цената) и в резултат – още час мотане на хижата, докато камионът тръгне към Витиня.

  Снимах и други атракции.

  Проведохме и предварителен коментар със „запознати“ с предстоящия маршрут хора.

  После падна голям майтап, но вие ще се убедите...

  Към 8:45 се натоварихме на камиона и потеглихме в необходимата посока.

  Имаше емоции по време на пътуването, някои хора се вживяваха повече от необходимото.

  Най-приятната част беше изкачването на връх Мургаш с камион.

  На слизане от върха машината показа своите възможности. Спускането се извършваше по наклон, за който не бих си и помислил, че може да мине превозно средство. Камо ли с толкова висок център на тежестта. Здраво потреперахме, докато заравни поне малко. След това навлязохме в гората. Шофьорът бе решил да ни демонстрира майсторско шофиране и караше като на рали. Едва в този момент прозряхме предназначението на клетката, с която бе обгърната цялата каросерия. Шибаха ни неизброимо количество клони, половината от които се счупиха, и ако не бяха железата, просто щяха да ни изметат от камиона и да се събираме после в продължение на няколкостотин метра по черния път.

  В края на краищата благополучно ни стовариха на Витиня.

  Малко чужди впечатления:

  „Тръгнахме от хижа „Мургаш“ с „виетнамка“ и последва едно дълго и емоционално пътуване. Качихме връх Мургаш и като започна едно слизане... Беше много диво, а настроението ни – страхотно. Това последното е много вярно – адреналинът ни беше скочил до най-горните си стойности. Тръскането беше на ниво, шибаха ни клони и ни напълниха с буболечки. Обаче беше страхотно! Сега сме на прохода Витиня,

  прибираме „масата“. Тръгваме...“

  Последва придвижването покрай прословутата ограда на неизвестнио защо секретния обект баш на билото. Едно, че зор хванахме отбивката от пътя (беше обрасло и табелката едва се виждаше), второ, че накрая се загубихме. Вървяхме си покрай оградата, както бе маркирано и както пише по книгите. Докато излязохме на полянка. На полянката – нито маркировка, нито пътека, нито нищо. След дълго умуване и колебание си набелязахме някво подобие на пътека, едва забелязващо се в тревата. Което водеше тъкмо в желаната от нас посока – на изток. Само дето не било баш така, но кой да знае тогава, че се върви покрай оградата и само покрай оградата! Никакви отклонения, никакви “пътечки”. Истината е, че тъкмо на тая полянка оградата правеше завой и продължаваше на север. Това ни заблуди и се втwрнахме да търсим несъществуващи пътеки. В резултат се забутахме в една гора, стигнахме стръмен склон, който водеше към някакво дере и краят му се не виждаше и окончателно разбрахме, че сме в грешна посока.

  Ами сега??? Не ни се връщаше, бяхме слезли малко, трябваше да се качваме. Пък и щяхме да загубим време и усилия. С компас не ставаше, защото изтокът бе точно надолу, към дерето. А в гората нямаше никаква видимост, никаква възможност за ориентация. Загубихме 5-10 минути в празни приказки, докато ме осени идея.

  Питате се какво правя там ли? Много просто – качих се да огледам накъде да вървим. Както виждате, дърветата са гадни – избягали нависоко в борба за светлина, без ниски и удобни клони. Тогава това бе за мен допълнително предизвикателство и не ме бъркаше ни най-малко. Както и да вися на тънките вейки на върха, полюшван от вятъра. Бях някакви си 60 кила. Ако ви интересува, снимката е вече на слизане. Моис ме издебна изотдолу...

  Колкото до моята мисия – тя се увенча с успех. Видях право на изток, оттатък дерето, паметника на прохода Арабаконак. В първия момент се зачудих, как по дяволите ще прегазим тоя хендек и кога ще се качи до там отсреща. В следващия момент акълът ми си дойде на мястото и се усетих да огледам на юг и север. На юг си беше празно, там Балканът слизаше в полето. Но на север видях билото. Осъзнах, че на това място билото прави своеобразна извивка на север, после пак завива на юг и продължава на изток точно срещу мястото, от което е започнал завоят на север. Не знам дали разбрахте нещо, но вижте картите. След слизането ми много старателно разгледахме картата и чак тогава обърнахме внимание, че да, наистина, маркировката там прави малко завойче. Ама кой да ти обърне внимание, пък и кой да вярва на оная „точна“ карта? Никой.

  В края на краищата, ето ви в заключение: представете си буквата S. Вървейки от запад на изток, след прохода Витиня се тръгва на юг. Обикаля се оградата отдясно, от южна страна, като се прави дъга. Долната страна на S-а. След излизането на полянката се продължава край оградата на север, влиза се в другата дъга на ес-а. Там някъде вече се хваща билото, по което върви пътеката. Т.е. пътеката прави другата извивка на ес-а не заради оградата, а следвайки естествената извивка на билото. Тези извивки свършват точно на Арабаконак.

  В резултат решихме да тръгнем по хоризонтал наляво и леко нагоре, с надеждата, че рано или късно ще излезем на маркировката. Това придвижване продължи известно време и тъкмо бяхме започнали да се отчайваме, когато попаднахме на извор. Появата му бе като лъч светлина в мрака, защото всичко ни се виждаше черно. И докато наливахме вода, някой от нас забеляза маркировка. Десет метра нагоре, на едно дърво. Оказа се, че това е извор край пътеката, до който нормално се слиза от нея, а не се достига с изкачване. Но независимо от подхода към него, бяхме доволни, че накрая се „намерихме“.

  Оттам окрилени прелетяхме до Арабаконак за нула време.

  Като гледам почерка, трябва да е на Галя следващото:

  „13:50 – поредното загубване „с учебна цел“. Така се майтапехме, като се омотаме някъде. Установихме източника на загубванията – пусне ли Радо радиото и веднага се оплитаме в гората. Пък и определено няма маркировка наоколо...

Моис търси с компас паметника на Арабаконак, за да се ориентира, а Ясен се катери по дърво.

14:20 – все още сме загубени. Трима (Моис, Радо и Ясен) са скупчили глави над картата и шумно коментират маршрута. Моис вече предложи спускане до някоя гара и влак до морето. Май заваля. Билото е далече.

Вървим в гората като ненормални, всеки дава идеи, но в крайна сметка – нищо. Водата ни привършва.

Най-накрая – вода! А десет метра нагоре – МАРКИРОВКА!! Ура!!!“

  Следващото трябва да е от Елка, ако не бъркам почерка:

  „Потим се като идиоти, мърморим и псуваме ръководството (Моис). И накрая тъкмо той не видя маркировката. Водата от шишето на Николай има цвят на боза От гореописания извор. Добре, че на вкус е добра. Ясен все още клечи край извора. Кръщаваме дерето Изгубанско или Моисово дере (защото той ни загуби). Вече всички са успокоени, прави се анализ на грешките.

Бъзикаме се, че всички се изреждаме да се губим, а Радо каза: „Ние с Явор сме като Левски – ако губим, губим само себе си.“

Моис мъкне раници по баирите – опитва се да ни снима със самоснимачката и се криви над фотоапарата.“

  Вярно, че Моис държеше да ни снима всички, като за целта примъкваше раници нагоре-надолу в опитите си да направи подходяща основа за фотоапарата. В края на краищата усилията му се увенчаха с успех - снимката, на която сме в пълен комплект.

  Докато той се „кривеше над фотоапарата“ аз се опитах да го щракна, но фотографът на фотографа в този случай се изложи здраво. Ето го резултата.

  Ето снимка от “Арабаконак” или някъде там.

  Всъщност тази снимка е правена тъкмо когато привършихме обяда. Ето ви и малко от възклицанията на Галя:
В 16.00 стигаме до паметника на освободителите. Гледката е страхотна. Най-накрая! Направили сме отвратителен завой в гората. Вече всичко е наред! Елка има проблеми с коляното, Радо оказва “първа помощ”. Дано се оправи! Трябва да се оправи!! Ще се оправи!!! Хич не й се иска да остава сама жена в компанията ни явно...

  Ето ни още някъде по пътя:

  После продължихме по стандартния начин – полянки и гори, пътища и издирване на маркировка. На едно място водата беше измила склоновете на едно дере, а пътеката минаваше точно през него. Преминаването бе доста емоционално. На снимките не си личи особено, но, ето и ето.

  Още откровения:

  „Часът е 20.00 – почиваме след емоционално изкачване на десетметров сипей. Тръпката си я биваше!

Вървим в храсталак, почти без пътека. Търсим маркировка... Мрак, гора, кал + седем откачени.“

  Оттук насетне помня само, че излязохме на един кръстопът от черни пътища. Намерихме табелката, която посочва нашия, и закрачихме храбро, с надежда, че ще пристигнем скоро и преди да мръкне. Надеждата, казват, умирала последна и в това се убедихме с пълна сила за пореден път. Стигнахме, но нито беше скоро, нито беше по светло. Ето ни през “кратката” почивка, която направихме, за да извадим фенерите.

  Ходейки все по пътя, разбира се, накрая стигнахме заветната цел. Не помня подробности, освен че хижата по това време беше без хижар – изоставена.

  Подробности от дневника:

  „21:40 – в хижата сме. Пиша на свещ. Започваме да готвим. Шоу...

Поредна нощ на тъмно. Хижата е изоставена, но чиста. Има дюшеци и и одеяла.“

  Продължение:

  „Радо в момента готви, Ясен си лепи краката, Елито е заела страхотна поза върху три маси (бъдещите ни легла), Моис се придвижва, накуцвайки и ми пали втора свещ, аз ще се опитам да направя малко гимнастика след този преход. В този момент Ясен се облича и си напъха главата в ръкава – мърмори. Николай се реши от половин час. Аз също – след камиона днес бе належащо. Всеки се оплаква от болежките си и се разхожда като наакан.“

  Това беше атмосферата оная вечер. Пълна идилия. И наистина си готвихме. После му дръпнахме голямо ядене.

  Включително и аз.

  Последва сладък сън върху масите в столовата. Сладък и безпаметен.

  Хм, сещам се, че някой носеше някакъв препарат за миене на чинии. Защото  аз ги мих след вечерята и ми го връчиха тържествено. И такива неща сме мъкнали...

  За този ден май се олях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно.

 

  ДЕН ШЕСТИ: хижа „Чавдар“ – хижа „Кашана“ (7-8 часа)

  Мокър ден. Накратко казано. Резултатът бе, че не можахме да се доберем до хижа „Свищи плаз“, както беше по програма.

  Събудихме се освежени. Позабавихме тръгването в очакване края на дъжда. Дочакахме. Т.е. спря навреме. И тъй като вечерта нищо не видяхме от хижата, сега я огледахме от всички страни. Дори се снимахме: веднъж

  и още веднъж.

 Галя:

 „Спахме много добре, макар и на маси. Сега на светло се вижда, че хижата съвсем не е лоша – кокетна стара хижичка със страхотна тераса. И нещо уникално – има огледало.

Природата наоколо е много красива.

Сега се чудя как да си обуя обувките – вчера газихме в кал до глезени.“

  После нямам спомени. И в дневника няма нищо. Помня, че вървяхме през гора известно време, с набирането на височината излязохме на открито. Спряхме за почивка край един паметник,

  не помня чий беше и по какъв повод е направен.

  Почивката ни се проточи дълго.

  Пак Галя:

  „9:45 – на паметника на руските войни.

Моис се е обръснал на тъмно в хижата. Хем е заклан (порязан на поне тридесетина места), хем е недообръснат. Времето е ОК. Все още. Ако знаехме какво ни чака... Под връх Баба сме. Има много боровинки. Има и много мухи.“

  Тук има бяло петно. И в главата ми, и в дневника. Докато ни заперка дъжда някъде около хижа „Мургана“. За сметка на това прииждащата мъгла около връх „Баба“ предразполагаше към снимане.

  Снимки: 1 (Моис)

  и 2 (аз).

  Още две.

  Още сме в добро настроение:

  „13:30 – вървим в мъгла. Вървим и пеем – страхотно е!

Вече сме мокри...

И двете изречения, след като вече ни е заперкал дъжда:

Много сме мокри! АДСКИ сме мокри!!

Пак се загубихме...“

  Някъде по това време се загубихме наистина. Действието се разви около хижа „Мургана“. Все още не бяхме достатъчно мокри и с твърда крачка продължавахме напред. После, четейки в поредното помагало, хванахме един път, който ни поведе на север. Абе хора, викам им, това не е нашата посока, пък и много слизаме. С Явор почти се скарахме и аз преглътнах по-нататъшните си възражения. Ще вървя, пък където ще да стигнем. Важното е да не се джафкаме, щото тогава няма оправия. Джвакащите крака, напредването на сляпо и тежкият багаж бяха опънали нервите ни докрай.

  Явно има Господ и той ни се яви в един момент в лицето на семейство палаткуващи край един завой на пътя. Ние: „Това ли е пътят за Етрополския проход?“ Те: „Не, този път е за Ботевград!“ Ха сега елате ни вижте как се набираме обратно из баира. Гледаха ме гузно и мълчаха като бити задници...

  Продължихме да джвакаме и скоро се добрахме до хижа „Кашана“. Кръчмата беше затворена, хижата – също. Намерихме отключено едно бунгало в съседство. Веднага го окупирахме, извадихме манджата и разхвърляхме мокротиите. Все още имахме някакви надежди, че ще продължим. Мина половин час, мина цял час, на никого не му се ставаше и на всички ни стана ясно, че сме дотук. На Елка коляното ставаше все по-зле, а всички бяхме прогизнали до кости. Бая жалка картинка бяхме.

  От дневника, Галя:

  „15:30 – бунгало до х. „Кашана“. Мокри и кални пристигаме с настройка за кръчма... Кръчмата не работи, хижата – също. Сега сме в бунгалото, има точно седем легла. Наоколо е бардак, всеки се муси.

Ясен си отлепя лепенките („Ох, как се оскубах!“). Николай дава предложение да ходим към х. „Ехо“. Всички оценяват шегата му по достойнство – със смях.“

  Елка:

  „Допреди един час можех да убия човек – толкова ми беше мокро и студено. В момента вече сме на маса. Вдигат се наздравици, дялкат се картофи за супа. Боли ме кракът! Из стайчето са опънати въжета за сушене на дрехи, а чорапите на всички висят навън под дъжда – за допълнително изпиране.“

  Ама почерците на двете жени много си приличат! Не мога да определя коя е писала следващото:

  „Радо реже лук и плаче. Пръска Явор в окото. Той........ Разбирате смятам. Моис пие и вика: „Наздраве!“ Обсъждат се сексуалните предпочитания на Николай – интернационализмът е неговия принцип. Ясен гледа умно и пие по малко. Аха, Елка го е писала! Моис се прехвърли на друга чаша и решава, че ще му е интересно да иде в казармата.

Пием аперитива. Яденето се вари. Всички ядем лук... Мислим да наблегнем и на боб. Очертава се интересна вечер...

Ракията свърши, настроението расте, думите започнаха да се оплитат... Айде бе! Не вярно!“

  Не е имало такива неща!!!

  Тук съм писал аз:

  „Преместихме се всички в столовата на хижата и катуна светна с целия си блясък. Всеки започна да вади дрехи – мокри и сухи, чисти и мръсни. Оказа се, че има и пералня – докато някои се къпеха, други перяха. После стаята заприлича на огромна сушилня с висящи от всички страни дрехи, а под опънатите въжета се разположи софрата. Снимки: 1, 2 и 3.

  Радо, Николай и Явор започнаха поредната си изява в готварското поприще, Моис, Галя и Елка в простирането, а аз ги гледах. В момента с пълна пара тече подготовката за вечеря и с нетърпение очакваме произведението на нашите готвачи.

Тази вечер за пръв път хванах химикалката и го направих с намерението да споделя всичко от Ком насам, но си давам сметка, че е невъзможно – нито има къде, нито пък има време. Единственият факт, който не може да се подмине, е голямата грешка, която направихме с първите големи преходи и разчитането им по картите. Данните там се оказаха лъжа и измама, а преход преди 20:30 не сме завършвали, като пристигахме дори към 22:00 часа. Вследствие сме преуморени, изтормозени и с безброй пришки по краката. Аз лично с нетърпение очаквам почивния ден на х. „Ехо“, предполагам и останалите, но както изглежда времето може да ни принуди да направим и тук един такъв. В края на краищата е за добро, но страшно ще изостанем от графика с всички произтичащи от това последствия – ще ни очакват на „Ехо“, „Амбарица“ и „Грамадлива“, а възможно е и на Котел и поради липса на подходящи комуникации могат да останат непредупредени и поставени в неудобно положение. Това всъщност е единственият проблем, защото иначе въпреки всички проблеми, неуредици, неудобства и неприятности походът ни протича чудесно – с много емоции и силни преживявания. Ако не са тревогите за очакващите ни, можем да останем тук и седмица – бърза работа нямаме. На масата съм, музата ми секна, друг път пак!“

  Галя само е добавила:

  „Най-после маса!“

  Елка:

  „Много моля да се подчертае – всички участваха в подготовката на вечерята и в прането. Ще има картофено пюре и спагети.

Хижарят засега и супер. Тук наистина прилича на катун. Момчетата са все още на първата ракия. Настроението засега е добро, но купонът все още не е в разгара си.

Боли ме коляното. Преди един час хижарят ме намаза с някакво мазило – дано да ми мине. Слушахме радио „Експрес“ – музиката е страхотна.“

  Тоя ден май изцяло го преписах от дневника. Но колкото, толкова.

  За другия ден ще издам само, че не тръгнахме. Времето продължи да е кофти и се отдадохме на почивка. Подробности – по-нататък.

 

  ДЕН СЕДМИ: хижа „Кашана“ – почивен ден (принудителен)

  През този ден си отлежахме. Дъждът навън спря и се отдадохме на лентяйство.

  Снимки не съм правил. Това е единственият ден, от който нямам снимки.

  Едва ли ще ви е интересно как цял ден сме се прескачали по креватите, но все пак в няколко изречения:

  Станахме в шест часа. С надежда, че ще продължим. Но само си подадохме носовете и продължихме да спим. По някое време сутринта хижарят каза, че ще слиза до Златица. Да си дадем поръчки за нещо, ако има такива. Такива имаше, както се оказа – в изобилие. По тази причина, да не тормозим излишно човека, Моис се жертва и тръгна с него. Останалите се отдадохме на мързел, а той се зае с действието.

  Изпратихме по него писма и картички (да ги пусне по пощата) и му направихме дълъг списък с всичко, за което се сетихме. Основно сладкиши – вафли, шоколади и солети.

  Моис замина, а ние се излежавахме, ядохме, играхме карти... Въобще – уплътнихме пълноценно времето.

  Завръщането на Моис ни свари в разгара на следобедната дрямка. Която прекратихме в момента на влизането му и вперихме погледи в ръцете му. Носеше голяма торба с неизвестно съдържание, която за мой огромен ужас връчи на жените. Подмазвач! Познайте какви ми бяха шансовете до мен да стигне нещо за подслаждане на душата. Е, стигна, но след като те си направиха удоволствието да ме замерят с вафли. Абе какво да ви разправям...

  От мен – толкова. Ще продължа от дневника, тъй като жените се възползваха от почивния ден и се упражняваха в писане.

  Елка:

  „Събудиха ни гадно в 6:00, за да решим, че няма да тръгваме веднага. Ако въобще тръгнем. Времето е отвратително!“

  Моис (има и малко „терзания на водача“):

  „10:30 – взехме решение да отида до Златица с хижаря. Успяхме да постигнем консенсус по въпроса за покупките – яйца, мляко и сладкиши...

В същото време Радо написа поема на тема Етрополският зет и Галя. За справка – по-долу! В нея обстойно бяха застъпени характеристиките на всички членове на компанията. За пред родителите ѝ.

Цялата сутрин бе съпроводена с мърморене по мой адрес: за събуждания, почивки и всякакви подобни недоволства, при това извън времето за критики – нахалство! Замислям се дали да продължавам да се занимавам с подобни неща в бъдеще. Взе да ми писва.

Междувременно за 20 минути с хижаря се опитахме да спрем нещо на стоп. Резултатът бе нова дъждовна баня. Към обяд ще опитаме отново.

  Галя:

  „Засега почивката ни се отразява чудесно: аз слушам музика и шия раница, вече всичко е изпрано и изсъхнало, в бойлера има гореща вода; Моис се цупи, но ще му мине; Явор спи, а Ясен, Радо, Кольо и Елка цакат белот и още не са се сбили.

Пишем картички до вкъщи. В тази връзка Радо ми помогна така (не се възползвах от вдъхновението му!).“

 Обещаната поема!

 

ГОДЕЖ

(от Галя до родителското тяло)

 

Привет,

Намерих си етрополски зет.

Иначе всичко е наред.

И понеже всеки етрополски зет е заврян,

ще взема да ви го доведа без свян.

Идвам с моите другари –

весели и славни годежари.

 

Най-напред с бъклица ще да върви

Радо, който пекан е във тез игри,

от личен опит тез неща разбира

и положението ще ви офертира.

 

Явор тъпана ще бие

и най-много вино ще изпие,

защото нужни са му ноти,

за да получи той по челото банкноти.

 

Моис акордеона ще разпъва

и алъш-вериша ще раздува –

искайте парите кеш,

иначе ще ви преметне тоз младеж.

 

Ясен търновски болярин,

също славен годежарин,

нещо дърпа се, не ме дава,

ала няма той къде да шава.

 

Кольо, нинджа камбоджанска славна,

с автомата на хорото е начело.

Ролята му в туй събитие е главна:

кум е той, затуй пристъпва важно.

 

А пък Елка, славна хубавица,

тя достойна е кръстница.

Стъпва бодро и напето

въпреки, че я боли крачето.

 

Пригответе пиене, мезета,

че добре я дава тази чета!

 

  Ама опасен бил тоя човек. Сега като чета какви ги е писал и му хващам намеците. А тогава – пълна скръб съм бил. Абе личи си, че е с пет години по-възрастен.

  Инак го пиша това, за да видите колко отрицателно ни се отразяват почивките. Нали знаете, човек като няма какво да прави и го избива на простотия.

  И пак Галя:

  „Моис се връща от селото (!!!). Влиза в стаята с пълна чанта сладки – вафли, бисквити... И двете с Елка ококорваме очи. Торбата е между двете легла и със светнали очички опитваме съдържанието й. След десет минути отново спим.

20:00 е. Момчетата се разприказваха и ни събудиха. Следствие: замерване с вафли, разгаря се истинска битка. В крайна сметка те май останаха доволни повече, отколкото ни се искаше.

Има гореща вода. Пак се къпем.

Сега варя юфка за закуска и пиша на крак, докато кипне млякото. Елка прави таратор...

Вечерята беше страхотна!

Направихме прощална вечеря за Радо – шопска салата с всичките ѝ подробности (аз я правих – много съм доволна), таратор и яйца на очи. Все „луксозни“ ястия за нашето положение.

Хижарят е страхотен, всичко това стана благодарение на него. Това със сигурност е най-хубавата хижа от началото на похода.“ Чак пък. Просто имаше екстри, иначе си беше пълна скръб. „Прекарахме си страхотно!“

  Пак се олях. Налягат ме спомени, докато пиша, и се увличам. Какво да се прави, подмладявам се с десет години.....

 

  ДЕН ОСМИ: хижа „Кашана“ – хижа „Планински извори“ (6-7-8 часа ????)

  Хм! Чета дневника с надеждата, че нещо ще ми просветне. Но уви, там също е много постно. За сметка на това пък ще има снимки.

  Предварително предупреждавам, че от маршрута нямам никакъв спомен. Тръгнахме от хижа „Кашана“,

  вървяхме първо нагоре и се оглеждахме назад,

  после качвахме и слизахме някакви върхове... и в ранния следобед стигнахме на „Планински извори“. Мога само да спомена характерното за тази част на Стара планина заоблено и тревисто било. Най-омразният ми терен за ходене. Еднообразие, монотонност и скука. Което води до по-бърза умора. Маркировката беше добра, колова и никъде не се изтърваше. Разбира се, казвам това, без да ни е захлупвала мъгла. Дори и в такъв случай обаче едва ли бихме имали проблеми – пътеката беше ясно очертана почти през цялото време, а колове не липсваха. Абе с една дума – нищо характерно и особено не мога да кажа за маршрута.

  Ето ви Галя на Свищи плаз, за разнообразие.

  Какво друго? Най-важното, което се случи през деня, бе това, че се разделихме с Радо.

  Свърши му отпуската на човека и го изпратихме над хижа „Свищи плаз“ да слиза надолу.

  Имахме и идеята да стигнем до хижа „Ехо“ през този ден, за да понаваксаме. Отсега ви казвам, че не стана. Не ни се ходеше по тъмно, а щеше да се наложи, ако бяхме опитали. Пък и коляното на Елка отиваше на все по-зле.

  Ето една от почивките ни, вече без Радо в състава. Хем да се види хубаво билото.

  Някъде над хижа „Паскал“ сме. В дъното върхът е Свищи плаз.

  И от дневника, разбира се!

  Галя:

  „Разговор между Кольо и Ясен: Къде ни е подслушала, не ми е ясно...

К.: Как си с пришките?

Я.: Само две ми правят проблеми.

К.: Аз имам пет лепенки на левия крак.“

 Елка:

  „В х. „Планински извори“ сме. Отказахме се от идеята си да стигнем до „Ехо“ до довечера. Ясен, Николай, Галя и аз играем карти. Другите двама спят. Сутринта, на разклона за х. „Свищи плаз“ изпратихме Радо. На всички ни беше много гадно, но уви. Той просто трябваше да се върне в Стара Загора, при жената, дъщерята, работата, тъста и тъщата, стажа и дебелите томове по хирургия.

В тая връзка ето ви част от сбогуването на Радо. В силно съкратен вид е, защото има излияния, които мисля, че не върви да стават достояние на кого да е: И така, стана време да си ходя. Много ми е мъчно, но дългът ме зове. ли мои приятели, благодаря ви за всички тези приятни мигове! Просто няма перо, с което да изразя възхищението си от вас.“

  После................................................. и пак:

  „Желая на всички успешно да преминат целия преход и да се топнат в Черно море.

Чао! Обичам ви!“

  И се връщаме пак на Елка:

  „Днешният преход беше доста бърз – темпото беше двойно по-бързо от обикновеното (нали се бяхме засилили към „Ехо“) Временцето беше супер – само на билото ни подуха добре. Аз проклинах женското закопчаване (вятърът от север се наблъскваше в отворите между копчетата и изглеждах като балон). Имаше само две големи изкачвания – на вр. Косица лично аз бях изплезила език до кръста. Почивките не бяха големи. Просто не е за вярване, че толкова бързо „влязохме в крачка“.

В момента сме приключили с вечерята, всички сме на чай, кафе и сладки приказки.

Липсва ни Радо. На всички. Без изключение. Просто той е от онези светли хора, с които бързо свикваш, а раздялата е доста мъчителна.

Забравих – снощи Галя беше направила страхотна юфка, така че закусихме супер.“

  Моис готви овесени ядки за утре сутринта. За сметка на това пък не съм се лишавал от духовна храна. Нали пристигнахме рано и по светло, денят беше хубав, настроението също... Пък и за какво съм помъкнал книжки? За да ги чета, разбира се!

 

  ДЕН ДЕВЕТИ: хижа „Планински извори“ – хижа „Ехо“ (8-9 часа)

  Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгването ни от „Планински извори“ може би в продължение на час-два не бях на себе си.

  Ето тръгването ни.

  С триста зора ме прилъгаха да се отклоня 50-100 метра от пътеката, за да направим обще снимка на изворите, благодарение на които хижата носи името си.

  Денят започна зле за мен, но завърши зле за всички. Както споменах в разказа за предишния ден, хранителните ни припаси бяха разчетени доста точно и поради закъснението от два дни, което бяхме натрупали, карахме на последните остатъци. Вечерта Моис забърка овесени ядки, с които закусихме, и така за деня разполагахме със следното:

  Никакъв хляб, пакет овесени ядки, две пакетчета кашу, парче кашкавал, буркан сладко и кутия сухарин. Не знам на колко от вас понятието сухарин говори нещо, затова ще поясня – това е някаква диетична имитация на сухари. Т.е. нищо хлебно няма в него. Пълни стомаха, но не храни.

  Друго притеснение ни беше времето. Утринта бе влажна и мрачна, край билото се виеха мъгли. Изгледите не бяха добри...

  Така с натежали сърца, притеснени от перспективата да бъдем мокри и гладни през този ден, започнахме прехода. И докато очакванията ни за глад се оправдаха напълно, то тези за дъжд се оказаха неверни. Размина ни се, а в същото време станахме свидетели на невероятни гледки. Мъглата се разстилаше от двете страни на билото, а ние вървяхме по гръбнака на Балкана като по пътека сред бухнал памук. Там билото е все още гадно – заоблено и затревено, за сметка на това обаче с големи и дълги слизания и изкачвания. Тогава не си го и помислих, но сега си представям как бихме се чувствали, ако ни беше напекло както трябва. Давам си сметка, че извадихме късмет този ден с времето – хладно и без много слънце.

  Опитах се да снимам всички тези мъгли. Разбира се, снимките едва ли могат да дадат и бледа представа за невероятните гледки, които се разкриваха. Но ето все пак няколко опита.

  Специално за последната снимка бих искал да опиша усещането си, докато гледах панорамата, но едва ли бих успял. Открива се целият склон на Балкана на юг, в полето се виждат селата, слънцето украсява с една особена светлина всичко това, а мъглата ври и кипи като пара в котела на задбалканските долини. Страховито и величествено едновременно. Заради такива моменти съм влюбен във високата планина. Не всеки ден можеш да бъдеш свидетел на величието на природата в пълната му сила, но когато се случи, се чувстваш богоизбран. Поне аз така виждам нещата...

  Така заобиколени от мъгли изкачихме трите върха с буквата Б (така съм запомнил този район): Тетевенска баба, Булваня и Братаница. Разправяха ми после, че някои от тях се подсичали, нямало нужда да се изкачват, но като не знаем откъде... Пътеки не личаха, а и мъглата отсъстваше само по билото. Всичко надолу бе забулено.

  Ето една снимка с мъгла. По-нататък, като пиша извадки от дневника, ще срещнете едно описание на подобна гледка, макар и да не се отнася за същото място.

  Ето и обещаният дневник. Галя, както в повечето случаи дотук, а и до края:

  „Вече се развиделява – тръгваме от „Планински извори“.

Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр. Тетевенска баба, току-що слязохме от Булваня, а сега като гледам какво качване ни чака към вр. Братаница, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.

Грешка – това въобще не било Братаница! Кръстихме го Лъже-Братаница.

Сега сме вече на истинската Братаница.

Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е Старопланинското конче.

Оттук изглежда..... Нямам представа какво означава многоточието.

Мъгла. Мъглата се раздига. Насреща Вежен. Аааааааааааааа....... (Възглас на възмущение.)“

  Тук Галя се е опитала да предаде „възторга“ ни от гледката на това, което ни очаква. А така си беше. Седиш си в мъглата и тънеш в блажена неизвестност и изведнъж се показва оня ми ти масив – свят да ти се завие. И после пак се скрива...

  „Мъглата свършва точно на ръба (изцяло отдясно на Кончето). Което ще рече – от юг. Имаш чувството, че извира отдолу и се устремява към облаците. Елка ги оприличи на изпарения, които извират от ада. Много точно казано!

Облаците са навсякъде около нас, а ние сме в слънчев кладенец. Страхотно е! Просто нямам думи! Това не може нито да се опише, нито да се снима. Трябва просто да се почувства, колкото и банално да звучи.

Дават зор да тръгваме. Вече нямаме никаква храна. Поделяме си две пакетчета кашу...

А! Вежен! Олелеееееее.... Дали не беше по-добре да не го виждаме?

На Вежен: И това ми било връх! За туристи като нас – просто закачка!“

  Ами лесно е, като вече си горе. Погледнат отгоре, животът изглежда по друг начин.

  На връх Вежен.

  На връх Вежен моят милост се е престрашил да хване дневника, подтикван от извиращи от дълбините на душата му тежки чувства, и е написал страдалческите два реда: „Вр. Вежен – няма хляб – гладен съм!“ Думите гладен съм са подчертани с две черти...

  Елка е добавила:

  „Влизаме в махалата.“ Русенци наричаха така мило районът на хижа „Ехо“. Имаха си го като родния квартал в града си. „Край на втора карта.“ От седем части! „Честито!“

  „Изгря страхотно слънце. Гладни сме. Всички приказки се въртят около яденето.

Вежен е равен като футболно игрище. Домързя ни.“

  И дойде време за обяд. Обядът ни е описан от Галя в дневника доста подробно, но ще го разкажа и аз. Две гледни точки са все пак, не една...

  Стомасите ни от доста часове искаха своето, но ние целенасочено не им го давахме, защото ни беше ясно, че друго ядене преди „Ехо“ няма да има. Така ли иначе вече не се издържаше, пък и си му беше време за хапване. Извадихме всички налични запаси, а именно сладкото, кашкавала, овесените ядки и сухарина и започнахме дебати по въпроса как и под каква форма да изядем наличното. Само сладко – не върви. Пък и хляб няма. От друга страна трябва да го включим и него, защото само с останалото не можем да се нахраним. А нищо с нищо не се връзва. В нормална ситуация едва ли бихме разсъждавали по въпроса – просто щяхме да ядем нещо по-подходящо. Така или иначе стигнахме до някакво решение: изсипахме пакета овесени ядки в буркана със сладкото, разбъркахме и получената смес започнахме да гребем с лъжицата. Овесените ядки изиграха ролята на хляб. Бурканът с този „деликатес“ минаваше от ръка на ръка, а кашкавалът го следваше. След няколко лъжици сладко, малко кашкавал за засоляване. Защото иначе сладкото не може да се поглъща в големи количества. Накрая братски си разделихме сухарина и затиснахме горната смес. Надявахме се поне малко да ни предпази от нежелани стомашни реакции. „Обилният“ ни обяд приключи с унищожаване на последните годни за ядене продукти. Т.е. справихме се успешно и със сладкото, и с кашкавала, и със сухарина, и с овесените ядки, както си бяха сурови.

  Ето как Галя е отразила ситуацията:

  „13:30 – обядваме на Каменната порта. И то какво: кашкавал със сурови овесени ядки и остатъци от сухари. Мармалада го смесихме с овесени ядки – буламач. Обаче го изядохме.

15:15 – Ветровити преслап. Времето се оправи. Наоколо е много красиво. Тръгваме към хижата. Моис и Ясен тръгват към Юмрука.“

  Ние с Моис наистина минахме за по-пряко през Юмрука, а останалите – по подсичащата пътека.

  Моето пристигане на х. „Ехо“ бе съпроводено с едно-единствено неистово желание – да ям! Със спирането на полянката пред хижата захвърлих раницата и заявих на посрещащите ни русенски студенти: „Дайте ми да ям.“ Към моят призив се присъедини и Николай. Не помня кой и как ни осигури ядене, помня само, че се нахвърлихме там на място, пред хижата, преди всичко друго, на подадения ни хляб и консерва „хиляди очички“. Така наричахме най-евтините консерви с копърка. Като ги отвориш и отвътре те гледат неопределен брой лъщящи очички на малките рибета вътре. По вкусна консерва не бях ял. Ометохме всеки по една консерва с прилично количество хляб и едва тогава бяхме в състояние да обърнем внимание на ставащото около нас.

  Е, останалите, разбира се, също хапнаха, но по доста по-цивилизован начин. После се отдадохме на почивка

  и на културни мероприятия:

  „Аз, Елка и Валя тръгнахме към Юмрука, качихме го сравнително бързо, но все пак умората явно си казва думата. Гледката отгоре е приказна. Комбинацията между скали и трева е характерна за Юмрука и е много красиво. Надолу се вижда горист джендем. Ядохме боровинки. Оставихме послание в тетрадката на върха.

Вечерта беше тъпо.“

  Тъпо, тъпо, ама се случиха важни неща.

  Първо и най-важно – на хижата ни чакаше група от десетина-дванадесет студенти от Русе, които поради нашето закъснение се бяха изнервили. Хората се надявали да се появим навреме и да тръгват с нас нататък. Е, не бяха стояли със скръстени ръце. Занимавали се с поддържащи мероприятия по маркировката в района.

  С тях беше дошла и една приятелка на Галя – споменатата по-горе Валя. Очакваше се тя също да продължи с нас.

  Второ, напълнихме раниците с храна. Консервите, както знаете, ни чакаха, а хижарят бе удържал на думата си и беше докарал хляб за нас. Както и зеленчуци. Зеленчуците не бяха дълго бленуваните от нас домати и краставици, а огромно количество червени пиперки и само няколко краставици, доста повехнали. Но и на това бяхме доволни, още повече, че чушките са най-трайни.

  Трето, взехме решение да не правим почивен ден на „Ехо“, както беше предвидено по график. Имахме вече изоставане от два дни, така щяхме да наваксаме поне единия.

  Друго няма. В хижата беше фрашкано с народ, но нали сме ВИП-персони, настаниха ни удобно и сами. Очаквали толкова дълго в края на краищата. Някои от чакащите ни се чудеха какво да правят и за разлика от нас си запълваха времето с маскировъчни мероприятия.

  Този на снимката е Стоян, тогавашен помощник хижар на „Ехо“ и издател на вестник „Старопланинско ехо“. Ако питате какъв е тоя вестник – беше уникат. Всеки негов брой автоматично ставаше библиографска рядкост, защото Стоян го рисуваше и изписваше на ръка. Правеше по няколко екземпляра, които раздаваше на познати. Периодиката бе когато му дойде музата, а информацията вътре – новини около х. „Ехо“.

  Всъщност на снимката има още една бъдеща тогава семейна двойка. Въпросният Стоян и Петя, момичето вляво.

  И стига толкоз. За следващия ден – по-нататък!

 

  ДЕН ДЕСЕТИ: хижа „Ехо“ – хижа „Дерменка“ (8-9 часа)

  Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от Беклемето и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.

  Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след „Ехо“...

  Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта:

„В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.“

  Елка:
  „Закусихме. Преди това трябваше да изчакаме трийсет малки паплачи да се нахранят.“

  И тръгнахме. Не помня в колко часа, но като гледам, слънцето е било бая високо:

  Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарасна значително. После започна постепенно да се топи и след хижа „Узана“ останахме четирима – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...

  Всички се движехме добре – „новаците“, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.

  Пътят от „Ехо“ до „Козя стена“ е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни.

  И малко от дневника – Елка:

  „В момента сме на Ушите. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.

Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5:00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.

Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към Кавладаня, Юмрука и Вежен. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.

Чудо невиждано! „Старите“ сами предложиха да тръгваме!“

  Следва обща снимка на „Козя стена“

  и разделите. Раздели с Елка и Николай и с Валя, приятелката на Галя от Свищов. На нея и се обади някаква стара травма и тя също реши да ни напусне рано-рано. Галя се снима с двете си дружки  (с Валя и с Елка) за сбогом.

  В дневника има доста излияния по темата от Елка и Галя, но ще ги спестя. По-скоро ще ги съкратя.

  Николай е написал лаконичното:

  „ЛЕК ПЪТ!“

  Елка:

  „Хей, много съжалявам, но просто трябва да сляза. Много ми е кофти...... Прескачам .......... прескачам .................. прескачам Ще ми липсвате!

Ще ви чакаме на Емине! Чао! Успешно пътешествие!

И да не окапвате повече по пътя. Пазете се!

Успех и на новите. Ще ви чакаме с бира!“

  Николай и Елка действително имаха намерение да ни посрещнат на морето. Това така и не стана, не знам по какви причини. Може би Елка ще каже...

  После Галя:

  .................. Хмммммммммм, няма да го пиша!

  Тръгнахме от „Козя стена“ вече без Николай, Елка и Валя. Те нямаше къде да бързат и решиха да тръгнат по-късно.

  А ние се загубихме. Да ми беше за първи път на това място, не беше, но като мисля повече за раницата, а не за пътя... Пък и друг върви отпред. Има едно местенце, малко след започване на изкачването на връх Кучето, където пътеката се разделя. Горната продължава по билото, а долната подсича и тръгва към Христо Даново. В началото обаче пътеките вървят успоредно, на два-три метра една от друга и създават впечатление, че просто пътеката се е раздвоила и някъде по-нататък ще се съединят отново. Само дето това не става, а продължават да се раздалечават. И понеже отдолу горната пътека не се вижда, в един момент осъзнаваш, че не си във вярната посока. Ако въобще се усетиш, разбира се... Е, ние се усетихме общо взето навреме, набрахме се по баира право нагоре и излязохме на билото.

  Здраво оплезихме езици в този момент. Вината за отклонението естествено беше хвърлена върху Моис.

  А в дъното на снимката се вижда Козя стена.

  Дневник (оттук до края – 95% от Галя):

  „Вече час вървим. Елито, Николай и Валя останаха зад нас. Настроението ми е адски кофти. Пък и така пече...

Загубихме се благодарение на Явор. Моис отнесе караниците. Петя го защитава.“

  Галя цитира Моис:

  „Оставете всякаква маркировка и тръгвайте – 14:15“

  Оттам насетне за мен бе една агония. Всяка крачка извършвах с усилия на волята, а тялото ми с всички сетива, за които се сещаше, ми крещеше: „Спирай!“ или „Изхвърли багажа!“. Стана ми ясно, че така далеч няма да стигна. Затова, когато с последни усилия се добрах до прохода Троян-Кърнаре, пресякох асфалта, хвърлих раницата на земята и отсякох: „Тук ще ядем и то само от моята раница!“ Останалите нямаха какво да възразят, още повече, че изглеждах прекалено заплашително в този момент. Всъщност, не че не им се възразяваше, но се усетиха, че не трябва да нагнетяват обстановката и точно в този момент трябва да преглътнат мнението си. В резултат олекнах с две консерви боб и две риба, като втората бобена консерва си я изядох практически сам. Бях я отворил, останалите се наядоха, и за да не я изхвърлям се напънах доста, докато ѝ видя дъното. Справих се успешно...

  Докато хапвахме сладко, по-скоро докато останалите ме облекчаваха от багажа ми, пристигнаха Елка, Николай и Валя. Да им се начудиш на късмета – докато си кажем здрасти, Валя хвана стоп на север, а Елка и Николай на юг. След две минути ги нямаше при нас.

  „16:05 – прохода Беклемето. Обядваме и то със сурови зеленчуци – лукс.

Елито и Николай са 200 метра надолу по пътя и стопират. Току що им спря един камион.

Преди малко взеха и Валя на стоп, но в другата посока.

Сега оставаме деветима. Прехода досега ми беше гаден. А раниците са адски тежки. Подсичаме върховете и вървим по тесни и трудни пътечки. Единственият начин да ходим, без да паднем, е крак пред крак, и то без да се заглеждаш. Така до Емине ще усвоя до съвършенство манекенската походка.“

  От Беклемето насетне успях да се поосвестя и да вляза в ритъм. Определено се усети, че раницата ми е олекнала с кило и половина-две. Въпреки неприятния терен се придвижвах добре.

  Казвам, че теренът е неприятен, защото е от „любимия“ ми тип – заоблено и тревисто било, като на всичкото отгоре 90% от разстоянието до „Дерменка“ се трамбова по път. Неприятно.

  Затова пък щракнах хубава снимка на Галя и Петя.

  На „Дерменка“, естествено, стигнахме по здрач. Хижата беше пълна до покрива, но ни сместиха някак. На наровете на последния етаж.

  Я най-добре да дам описанието на Галя. Имам го наготово, а и казва всичко:

  „Тъкмо залязваше слънцето, когато стигнахме до хижата. Пълна е с хлапета, но все пак хижарите ни посрещнаха много добре. Имаше готвена храна и диня. Успяхме даже да се изкъпем с топла вода. Много сме изморени: на новодошлите е първи ден ходене, а нашите раници са прекалено тежки. И краката ни са подбити.

За мен – кофти ден! Иначе това е една от малкото хижи, които ми харесват. За пръв път има ток!“

  Позабравила е „Кашана“, но нищо, простено ѝ е...

  Толкова за този ден. След глада през предишния лакомията ми дойде малко в повечко. Какво ти в повечко, направо ми излезе през носа. Гъз глава затрива, така казват, и са прави.

  КРАЙ НА ЧАСТ 2

 

  Ком - Емине 1995 г. част 1 (дни 1 - 4)

  Ком - Емине 1995 г. част 2 (дни 5 - 10)

  Ком - Емине 1995 г. част 3 (дни 11 - 19)

  Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)

 

  © Ясен ДОЛЧИНКОВ

  © Български турист