Продължение на част 2 от маршрута Ком - Емине 1995 г.

  ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ: хижа „Дерменка“ – хижа „Амбарица“ (7-8 часа)

  За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до „Тъжа“. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на „Амбарица“. Естествено, предвид закъснението ни, много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам.

  По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на „Кашана“ разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9:00, ако не и 9:30. Снимахме се на тръгване от хижата, виждате колко бройки сме.

  Оттам нататък е ясно. Накуцвайки и пеейки за кураж, а и да заглушаваме протестите на телата ни, поехме по пътеката. Голям кеф беше да си ровим краката в изсъхналата шума от зимата. По земята имаше пласт, на места по 40-50 сантиметра, и като минеш, провлачвайки крака, имаш усещането, че плуваш.

  След напускането на гората се откриха хубави гледки.

  Абе да снимаш, да снимаш и пак да снимаш.

  Преди „Добрила“ се разделихме с част от групата, която отпраши надолу към лифта и към къщи. Останахме в още по-намален състав.

  А, всъщност на тази снимка все още сме всички!

  Ето ви малко от Галя (вече съжалявам, че аз не съм писал повече!):

  „Спахме на нарове – чудесно се спи, може би защото сме изморени. Интересното е, че вече се събуждам сама, но това е сигурно защото Моис се успа цял час (хич не му се сърдя). Гладна съм. За пръв път се събуждам гладна, да видим на какво е...“

  И по-късно:

  „В 12:00 пристигнахме на „Добрила“. Митко, Деси и Петя слязоха с лифта надолу. Изпратихме ги и седнахме да обядваме. Яденето беше страхотно! Зеленчуци, сирене, кашкавал, хляб и консерви, но консервите не влизат в „страхотно“-то. За десерт имаше капучино – лукс!

Тук е много красиво. Казват, че прилича на Родопите. Може би.

Сега останахме отново шестима: Моис, Ясен, Явор, аз, Петър и Мария. Продължаваме към „Амбарица“.“

  От „Добрила“ продължихме по лятната пътека за „Амбарица“, която подсича връх Левски. Не ми се минаваше оттам, защото ми действа много потискащо – някак си е гадно усещането в сянката на върха, пък и като време не се пести нищо. Пътеката така се вие и следва всички извивки на релефа, че се изминава сигурно по-голямо разстояние, отколкото отгоре. Но поне се подсича и се върви по равно, а не се катери баира.

  Някъде в началото на лятната пътека между „Добрила“ и „Амбарица“ Галя се вживя в ролята на модел. Много свежо и зелено било и много цветя имало... На сним-ките цветята не си личат много, затова пък зеленията преобладава.

  Нататък е ясно: стигнахме до „Амбарица“. Ето ви пак от дневника:

  „Сега се сещам за нещо интересно: вече два пъти казвам „Хайде да ставаме“ на почивките. А иначе това е функция на Моис, за което постоянно му мърморим.“

  Малко по-долу Галя е написала изречението:

  „Ясен върви и спи.“

  Е не помня да ми е било зле, но нищо чудно да не съм се събудил този ден въобще...

  „Сега сме на 20 минути над хижата. Пред нас е централното било, Купена, Кръстците, Ботев, Марагидик. Толкова красиво и толкова познато! Не ми се тръгва.

17:30 – пристигаме в хижата. Посрещнаха ни много добре.

Нещо уникално:

1.Пристигнахме по светло (имаше време за пране)

2.В хижата има ток

3.Има топла вода.“

  В резултат на всичко това в стаята ни бе опънато въже, окичено с мокри дрехи. Което Моис забрави на сутринта, но здраве да е...

  А ако знаете мъжете каква вечеря забъркахме... Ето ни.

  Вижте Галя как е подценила общите ни усилия:
  „Не мога да повярвам! Вечерята беше уникална благодарение на Явор и на свежите продукти на Мимето. Кажете ми на какво прилича това?“

  В уговорения час с баща ми – 20:00 – бях с Олга до радиостанцията. Не се надявах много, но все пак реших да опитам. Тя ми каза преди това, че предишният ден и да се е обаждал някой по това време, е нямало кой да го чуе, защото били навън.

  Е, обадиха се. Не баща ми, а един негов приятел, но важното беше, че се чухме. Уведомих го, че всичко е наред, движим се с един ден закъснение и ако всичко е по график, ще бъдем на „Грамадлива“ вместо в петък вечер, в събота вечер. Както споменах в началото, там имахме уговорена среща с моите родители. Така че поне в това отношение можехме да бъдем спокойни.

  За този ден – толкова. Сега, като чета какво съм сътворил, си давам сметка, че това е най-постния ми разказ от началото досега. Най-скучен, най-кратък, с най-малко информация... въобще, пълен провал. Основната причина е една: нямах никаква муза, докато го пишех, но бях започнал и исках да свърша с този ден. За да мога да пусна текста и да поддържам огъня, така да се каже. Ще ме извините за което, ще се постарая по-нататък да се поправя. Ако се получи, разбира се...

  Пък и нямаше нищо особено за казване и този факт също допринася за горното.

  Т`ва е!

 

  ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ: хижа „Амбарица“ – хижа „Тъжа“ (15 часа)

  Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа.

  През този ден станахме в 4:00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5:00 вече бяхме на път.

  Редовно до този момент стигахме хижите по тъмно вечер, но май за пръв път тръгнахме по тъмно. През този ден си направихме труда да се надигнем рано-рано. Вятърът ни подхвана още от хижата, но още беше търпим. С наближаването на билото обаче нещата ставаха все по-зле и в момента, в който стъпихме на ръба между Северна и Южна България, станаха направо трагични. Уж беше август, а умирахме от студ. Не защото вятърът бе кой знае колко студен, но бе ужасно силен, да не кажа ураганен. И друг път съм изпитвал желание да пълзя, вместо да стърча прав на вятъра, но тогава това чувство прерастваше в някакъв неудържим порив, който потисках с всички усилия на волята. Доколкото успявах да ги мобилизирам у себе си. Абе гадост. Особено критично бе разстоянието между Платнешки ярове и подножието на Голям Купен. Обръщайки се от челото на колоната да проверя как са останалите, останах безкрайно озадачен. Всички зад мене вървяха под наклон срещу вятъра. В позиция, при която при нормални условия всеки просто би паднал. Това се случи на някои от нас, докато вятърът си правеше майтапи. Представете си как сте се отпуснали силно надясно, за да компенсирате силата на вятъра, и изведнъж той спре! Просто се строполяваш. За щастие се случваше рядко. Моментите, в които изведнъж отслабваше силата си, бяха доста, но не изчезваше напълно. Резултатът в повечето случаи бе крачка или две от страна на човека, увлечен от собствената си тежест, в съответната посока. И тъкмо се стабилизираш, вятърът пак духва. Айде балансирай на другата страна.... Можете да си представите как ни се отразяваше това с тежките раници.

  Докато катерехме Купена си представях как някой не издържа на вятъра, полита, но успява да се задържи за въжето и в резултат се ветрее като нощна кърпичка на простор. Възбуденото ми въображение работеше с пълна сила...

  В края на краищата достигнахме Купена.

  За наше щастие мъглата в този момент се раздигна, вятърът понамаля и си позволихме почивка, докато се разписваме в тетрадката.

  Случилото се дотук е описано от Галя само с две изречения:

  „4:00 – ставаме.

8:00 – на Купена в отвратително време.“

  Оттам насетне продължихме по билото в по-нормални условия. Вятърът не изчезна, но осезателно намаля. Облаците се разтикаха, поне тези, които представляваха непосредствена заплаха. През тези часове аз бях лошият, който казваше омразните думи при почивките: „Ставайте и да тръгваме.“ Този ден определено бях във форма и на мен се падна честта да дърпам колоната напред, както и да подкарвам другите. Тук може би е мястото да спомена, че по различно време всеки си имаше своите кризи и своите върхови моменти. Така че в това отношение се редувахме.

  След като подминахме Костенурката и захапахме баира към Жълтец набарахме някаква пътека, която не изкачва върха, а подсича точно в нашата посока. Естествено веднага взехме единодушно решение да я последваме. И я следвахме до момента, в който просто се изгуби в тревата. Оттам насетне не ни се връщаше, не ни се и изкачваше и направихме единственото разумно – продължихме напред без да губим височина. Естествено след като заобиколихме върха разбрахме колко по-ниско сме, отколкото е нужно, и лека-полека диагонално, по тревата, без пътека, набрахме височина и излязохме на билото точно на Млечния чал. Обиколката, която направихме, е безпроблемна при хубаво време, но при мъгла не я препоръчвам. Трябва да познавате района като петте си пръста. И най-сигурно си е по билото, макар и по стръмен баир.

  На Млечния чал настъпи и окончателното оправяне на времето. Комбинирайки този факт с връщането ни на правия път, а и с нуждата ни от почивка и невероятните гледки пред нас, хвърлихме багажа и се разпиляхме по поляната. Кой за хапване, кой за облекчаване, а аз хванах апарата...

  Но преди снимките ето малко от Галя:

  „11:30 – под връх Млечния чал. Гледката е страхотна. На запад са Купените и Кръстците, на изток е Ботев – изглежда много близо. Каква илюзия!“

„Прилича на марсиански пейзаж с тези кули“ – Явор

Има страхотни облаци. Трябва ти само малко въображение и може да не мърдаш оттук с часове.

Не ми се тръгва.“

  Наистина доста се помотахме там. Дойде време и за обещаните снимки, но съм силно затруднен кои от тях да покажа тук. Ще пусна малко повече от нормалното, сигурно пет-шест. Ще ме извините за това, че ще ви затормозя малко, но не мога да издържа на изкушението.
  И така, ето ни по време на почивката, снимани от Моис.

  Ето ви гледки!

  Ето го и Явор в момент на върховно блаженство – почивка с цигара.

  На тая снимка трябваше да се виждат кулите на “Ботев” на заден план, но се оказа, че предният ми план е много близко. Не са измислили по-тясна бленда от 22, или поне на моя апарат няма.

  Ето още гледки.

  Мен лично най-ме кефят тези с изгледа на север, към хижа „Плевен“ и неясно кои хоризонти.

  Ето го връх Ботев вече по-отблизо,

  а и още картинки от същото място, само че в различни посоки.

  Стига толкова снимки. Ето малко Галя за разнообразие:

  „13:00 е, пристигнахме на заслон „Ботев“. Обядвахме.

Връх Ботев е пред нас. Не ми се мисли. Досега се движехме добре. Даже доста добре, но сега нещо ни домързя.

НА БОТЕВ СЪМ! Часът е 14:45 – адски съм доволна!

14.55 – пристигат Явор и Ясен. Ама голяма хвалба...

СТРАХОТНО Е! Облаците са в краката ни! Имаш чувството, че можеш да пипнеш небето! Настроението ни е на висотата на върха! Не ми се слиза.

Оттук започваме да слизаме изцяло към морето, това беше най-високата точка в целия „Ком-Емине“ – 2376 м!“

  Е, мисля, че Галя достатъчно добре е предала настроението, така че няма да ви занимавам повече с Ботев. Затова пък ще ви досадя с още малко снимки.
  Ето ви масивът Триглав, сниман от едно и също място. Най-напред с нормалния обекнив,

  после с широкоъгълния.

  Ето ни и на върха.

  За финал – на слизане. Нещо, което съм ви показвал вече. Но нищо не пречи да повторя.

  И край на снимките!

  Оттам насетне вече бяхме сдали багажа отвсякъде, но лека-полека се довлякохме до „Тъжа“. Галя доста добре е описала нещата:

  „Уж беше само да качим Ботев и няма повече качване, а пък вече на два върха плезим езици. Ами да, Параджика и Юрушка грамада. Но кой ги брои след Ботев? Моис прилича на мексикански плантатор със сламена шапка и тояга, пък и както е почернял с тези мустачки – картинка!

Между 19.30 и 20.00 се довлачихме един по един до хижата след отвратително слизане. Не си чувствам капачките, трябва да ги сменям...“

  И последно за деня:

  „Пак започваме да готвим. Омръзна ми, макар че почти не участвам.

Вечерята отново е страхотна. Може и да се повтарям, но е така.

Има топла вода – вече е 21:45 – аз пера, пък съм станала в 4:00 – ненормална работа. Едва се крепя на краката си.“

  В общи линии – това е. Аз лично се довлякох до „Тъжа“ към осем часа. Комай бях последен. На хижата не помня какви сме ги вършили, но явно пак сме готвили. По онова време имаше един шантав хижар там, голяма скица беше. Преди това го бяхме посещавали неколкократно и се познавахме вече. Посрещна ни добре, както винаги, но шмекерът му с шмекер ни издаде едни фалшиви бележки за нощувката... А ние ги събирахме, нали щяхме да отчитаме пари после. Казвам го в смисъл, че нищо не ни издаде на практика, а сложи парите в джоба си, но здраве да е...

  Помня само, че през нощта спах абсолютно безпаметно. Като заклан.

 

  ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ: хижа „Тъжа“ – хижа „Узана“ (9-10 часа)

  Напъвам се, напъвам се, нищо не ми просветва. Чета дневника – пак нищо. Това явно е един от дните, които ще спомена, но за които нищо интересно не мога да разкажа. Така като гледам, основно ще преписвам дневника и ще вмятам по някое изречение... И снимки няма много.

  Започвам със ставането от сън. Ставане като ставане – нищо различно, но под лозунга „Бърза работа нямаме“ се мотахме и тръгнахме чак към девет часа. Но бяхме спокойни – както и да го смяташ, имаме осем часа до „Узана“. Колкото и да се мотаем, все ще стигнем по светло. Без малко да опровергаем това вечерта, но ще стигна и до там.

  Ето от дневника, както винаги, Галя:

  „Станахме в 6:30 с Явор и Ясен да направим закуска. Отначало мърморих и въобще не ми се ставаше, но след това закуската се получи направо царска. Много съм доволна.

9:00 – тръгваме от хижата. Хижарят ни изпрати много диво и мило. Това е една от хижите, на които пишем един голям “плюс”.... Идва качване нагоре – много нагоре. Това качване ми беше взело ума преди два месеца – да видим сега.

Излязохме на пътя. Досега качвахме в гора. Много е красиво. По-важното е, че въобще не усетихме баира...

Времето е много добро. Макар че вече е десет часа, все още е хладно.“
  Какво да добавя... нищо! Освен снимки, разбира се. Ето ни на тръгване от „Тъжа“.

  Ето я и Галя как се набира по баира.

  В дъното се вижда „Тъжа“ – едно мъничко, беличко и размазано. Ето ни и още някъде, снимани с модерната техника на Моис. Предполагам, че сме някъде около Росоватец.

  Това е в общи линии. Времето беше мрачно, слънцето пробиваше от време на време, но като цяло имаше облаци. Не можа да завали.

  Ето още откровения от Галя:

  „На х. „Мазалат“ сме. Наоколо е много красиво. Ще дойда пак. Има страшно много цветя. Вървим през поляни, понякога с трева до кръста.

Насреща е Триглав. Стоя си тук – легнала на масата и му се смея: „Ха-ха-ха! Няма да те качвам!“ (преди два месеца ме изтормози).“

  Не помня колко се бавихме на „Мазалат“, но беше много. Хапнахме навън на масите. И тръгнахме.

  После е гот. Все надолу и през гора, т.е. хладно и приятно.

  Има само едно кофти изкачване накрая, където се напуска асфалта от „Партизанска песен“ до „Дядо Георги“ и се прехвърля един връх. Не че не може и по асфалта да се стигне, но се удължава ходенето поне с половин час, пък и качването накрая пак го има, макар и по-кратко.

  Върхът е даден на картите като Черни връх. От местните съм чувал обаче друго име, с турски произход, както повечето върхове в България. Обрасъл е с гора и въпреки изкачването е приятно, още повече че се засякохме с една сърна, докато се движехме.

  Пристигнахме на „Узана“ на смрачаване. Не мога да кажа точен час, но още беше светло. Мизерията беше на ниво, за капак спря водата. Освен легла хижарят ни отпусна и един котлон. Сигурно за да направи хижата от минус пет звезди на минус четири. Иначе беше евтиния...

  Малко от атмосферата след пристигането – Галя:

  „Пристигнахме в хижата навреме.

Явор тъкмо си насапуниса лицето и водата в чешмата спря. Оказа се, че и на другата чешма няма вода.

Ако няма вода – не ми се мисли...“

  Моис:

  „Измих си краката с нещо от чайника – не разбрах дали вода или чай.

Уж слязохме в цивилизацията, наоколо хотели, а тук даже вода няма.

Хижарят току-що пристигна: „За това лято водата за пръв път спира“.

Страшен късмет...“

  И толкоз. Хапнахме и легнахме да спим...

 

  ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ: хижа „Узана“ – хижа „Бузлуджа“ (9 часа с културните мероприятия)

  Този ден беше страхотен. Откъдето и да го погледнеш. Е, поне за нас беше страхотен... Случилите се събития бяха във висша степен разнообразие в еднообразното ни ежедневие. А ако сте се зазяпали в това „девет часа“, което мацнах най-отгоре, то имайте предвид, че прекрасно знам времето, за което се изминава нормално това разстояние. Пет часа е нормално. С течение на разказа обаче ще ви се изясни, не се притеснявайте...

  А всъщност денят започна лошо. Последните тръгнали с нас от „Ехо“, Пешо и Мария, си тръгнаха. Пешо го мъчеше гърло от известно време, а тази сутрин се събуди много зле. В резултат пое с приятелката си към Габрово да се лекува. Направихме някаква уговорка да се срещнем по-нататък пак, но така и не се видяхме повече. Останахме четирима...

  За капак началото на деня бе мъгливо, влажно и мрачно. Тръгнахме със свити сърца от „Узана“. За щастие след около час опасенията ни се разсеяха. Слънцето проби, изясни се и изсъхна.

  Тръгването от „Узана“ е леко нагоре по периферията на Узанската поляна. Зад хижата се тръгва, по-точно леко встрани. Тогава имаше колова маркировка през поляната, вярвам, че все още съществува. После започва едно слиииииииииииизане в дере, след това изкааааааааааачване по отсрещния склон и след два часа, два и половина бяхме на най-високата част на прохода Шипка. По график!

  Ето и разказа на Галя за тази част на този ден:

  „Пак се мотаем. Ставаме в 6:30 и тръгваме в 8:00. Това трябва да го оправим...

Лошото е, че Пешо се разболя и трябва да слязат с Мимето до Габрово за лекарства. Ще ги чакаме на „Грамадлива“. Дано да дойдат. Пешо го тресе.

Оставаме четирима.

О, Боже, дано да не намаляваме повече. Дано издържим поне ние! Дано!

Тръгваме!“

  Какво се случи, като излязохме от гората и пред нас лъсна паметника на Шипка, пътя и паркингите... не мога да пресъздам. Буквално като изтървани от гората (каквито и си бяхме), се нахвърлихме на цивилизацията. Докато част от нас хукнаха по хотелите да търсят телефон, другата се насочи право към кръчмата. Чорбички, бирички, като невидели. После се прехвърлихме на една каравана край паркинга, чиито собственик се видя в чудо.

  Едва ли е предполагал човека че някой може да погълне такива количества сладки, солети и стафиди, поливани обилно с безалкохолни.

  Малко от Галя:

  „10.30 – на Шипка сме. Първото нещо беше да намерим телефон. От един хотел за пръв път от две седмици направихме връзка с цивилизацията.

Напазарувахме сладко – уха! Направихме си страхотен тържествен обяд. Аз с половин килограм  биволско кисело мляко и бисквити.“

  Престоят ни на Шипка беше дълъг и приятен. Но както всяко хубаво нещо и той свърши. Е, не точно свърши, защото от нас зависеше колко да продължи, но трябваше да продължим. Все пак Шипка не бе крайната ни цел за деня. Тъй като разполагахме с време обаче, решихме да минем през върха. Нарамихме раниците, запътихме се към стъпалата напряко през паркинга и, ако ми позволите да перифразирам поета, тук Радо пристигна със гръм. Изведнъж някакъв си Москвич 408 се зададе срещу нас с пълна газ. Бре, рекох си, какъв е тоя, и кривнах леко встрани да си разминем траекториите. Оня обаче и той завива и пак към мене. А сега де! Аз пак завивам в обратна посока, оня пак срещу мен. И докато криволичим насам-натам Москвич-а наби спирачки на два метра от мен. Тъкмо се отърсих от стреса и се наканих да дам израз на надигналия се у мен справедлив гняв, когато надигайки глава от краката си погледът ми мина през предното стъкло на колата. Така си и останах с отворена уста, готов да спомена с пълен глас майката и всички роднини от женски пол на шофьора. Отвътре седи и ухилена до ушите ме гледа рошавата физиономия на Радо. Докато се съвземах от повторния шок останалите се нахвърлиха върху му с радостни възгласи. И как не, човекът удържа на думата си да ни срещне на Шипка. Да не говорим, че пет минути по-късно, и ни беше изпуснал.

  Радо изпълни и друго свое обещание. След като ни запозна със съпругата си и негови приятели, които водеше със себе си, ни привика отзад на колата и триумфално отвори багажника. Вътре се мъдреше цяла целеничка каса с бира. Е сега ела и гледай какво става...

  Хубаво съм набрал скорост, но да вмъкна малко и от Галя, после ще продължа:

  „Най-голямата изненада се получи, когато вече се бяхме запътили към подножието на паметника. Някакъв син Москвич влезе със страшна скорост в паркинга, разгони хората наоколо и спря пред нас. Нашата естествена реакция бе: „Егати идиота!“ В следващия миг се осъзнахме, че в колата е Радо с компанията си, за която толкова ни е разказвал. Страшно ни зарадва! Пък и страхотен късмет – ако беше дошъл десет минути по-късно щяхме да се разминем.“

  След бирата решихме, че денят е пред нас и се отдадохме на културна програма. С Радо и жена му се качихме до паметника на Шипка. Там ми хареса гледката и реших, че трябва да поснимам.

  Така като гледам и мен ме е снимал някой...
  След разглеждането на музея в паметника и след насищането ни от гледките, откриващи се отгоре, слязохме пред паметника и се снимахме на върха.

  В тая снимка се крие известна символика и затова много ѝ се кефя.

  После слязохме към паркинга и се поувлякох със снимането. Имах идеи, но нещо не се получиха.

  Айде пак малко от Галя, за да не накъсвам хронологията:

  „Всички заедно се качихме до паметника (точно 894 стъпала). Запознахме се със съпругата на Радо.

За пръв път се качвам на Шипка. Много е впечатляващо – паметникът, цялата местност. Влязохме вътре, качихме се чак догоре. Гледката е уникална: Имаш чувството, че си в центъра на България и можеш цялата да я обхванеш с поглед. Самият паметник е разделен на шест етажа, всеки от които е музейна експозиция. Разгледахме всичко най-подробно. Снимахме се отвън пред паметника, на оръдията. Беше много хубаво.“

  Оттам нататък ви е ясно. С бирата не можахме да се справим наведнъж естествено, затова при раздялата ни с Радо не се разделихме и с нея. Натоварихме останалите бутилки в раниците си. Гъз глава затрива, казват хората, и са прави. Що зор видяхме до „Бузлуджа“, хем е близо.

  До „Бузлуджа“, както предполагам на всички е известно, има асфалтов път. Ние обаче бяхме силно против трамбоването по асфалт, затова си минахме по пътеката, както се полага за хора, тръгнали на планина. Пристигнахме на „Бузлуджа“ към 17:00.

  Още от Галя. Оляла се е да пише през този ден:

  „В 14.30 напуснахме цивилизацията и след като Радо ни изпрати много мило, тръгнахме отново по баирите. Предстояха ни два часа и половина до хижа „Бузлуджа“. Вървяхме през много красиви редки букови гори. Доста ме озори този преход – прекалих с благините на цивилизацията (май най-вече с киселото мляко).

Минахме почти под паметника на връх Бузлуджа. И тук никога не бях идвала.“

  Ето ни на финалната права.

  Лентяйството след пристигането ни на хижата аз няма да описвам. Едно, че не помня детайли, и второ, Галя се е справила доста добре:

  „Най-накрая хижа „Бузлуджа“. Хижарят ни посрещна много добре. Пред хижата на едно дърво има закачен хамак. Веднага се качих. Отначало е трудно да запазиш равновесие и имаш чувството, че всеки момент ще се изтърсиш. Сега обаче съм се излегнала и всичко това го пиша на него. Страхотно е да се люлееш на хамака, особено в такт с музиката (има касетофон със свястна музика, изнесен пред хижата). И най-важното, има цял бойлер с топла вода и страхотна баня. Изкъпах се, измих си косата и се чувствам страхотно! Сега седя на хамака, пиша, слушам музика и чакам вечерята (ще ни правят и гювечета) – идилия!

Моис се къпе, Ясен чете книга, а Явор слуша радио.

Току-що вечеряхме царски. След бирата обаче доста време ни трябваше да се качим до стаята (на последния етаж сме).“

  Непременно искам да отбележа, че спахме на старата хижа „Бузлуджа“, която тогава се стопанисваше от едно семейство, страхотни хора. Обичах по онова време да ходя там – посрещаха страхотно, а как готвеше жената... При всяко мое минаване оттам се наслаждавах на кулинарните ѝ умения.

  Стига толкова за днес, по-нататък още! И не се чудете какво стана с бирата, носехме си и на другия ден няколкото останали бутилки, за да има какво да си пием по път.

 

  ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ: хижа „Бузлуджа“ – хижа „Грамадлива“ (11 часа)

  Нормално без напъване този преход се взема за девет часа, че дори и за осем. Но ние нали сме спецове по мотаенето... А не е да нямахме поводи този ден. Както е писала Галя в дневника накрая – бе ден на родителски надзор. Защо и как – ще разберете с разказа.

  Тръгнахме от „Бузлуджа“ късно.

  Този път съвсем целенасочено. Оказа се, че Моис си е уредил среща с родителите си предния ден, докато ходиха да търсят телефон. На гара „Кръстец“. Определили си бяха и час, което означаваше, че ако тръгнем рано, ще ги чакаме там. Затова си отпуснахме повечко сън.

  В онзи район се върви известно време по асфалт. Колкото и да се мъчиш да го избегнеш, колкото и да ползваш преките пътеки през гората, пак се трамбова. Кофти работа. Радващи са само хубавите гледки, доколкото ги има в тая част на Балкана. Във всеки случай ето една.

  След хижите „Младост“ и „Бедек“ се прехвърлят Голям и Малък Бедек, най-високите върхове за този ден. Оттам настава едно слизане през гора, да ти е драго. Полегато, хладно, приятно. Е, с повечко трева и с повечко мухи от желателното, но това са проблеми, с които тепърва щяхме да се сблъскваме.

  Компенсирахме жегата на Бабин Райкин кладенец.

  Изпихме последните бири. От една страна – лошо. От друга – добре, защото нямаше да ги мъкнем повече. Смесени чувства...

  Да вмъкна и Галя с дневника:

  „Този път не бързахме да тръгнем рано. Хижата е страхотна и не ни се тръгваше.

В 8:30 тръгнахме. Вървим добре. Горите тук са страхотни. Сега „катерим“ (забележете кавичките!) Голям и Малък Бедек – най-високия „връх” (и пак!) за днес. (1400 м н. в.) Момчетата гаврътват по една бира, а аз гълток от бурканчето с мед.. Тръгваме пак.

Ясен тормози радиото, а Моис е отново над картата. Почивка – Моис вади вълшебната торбичка – аз съм щастлива. Голямо угаждане!“ „Вълшебната торбичка“ наричахме найлоновата торба с вафли и шоколади:

„Вървим през гора. Просека от трева над коленете, с много цветя наоколо. Тук си струва да дойдем пак.

Спираме на Бабин Райкин кладенец. Изпиват се последните бири, вадим мезето, слушаме музика. Вървят сладки приказки на сянка...“

  Оттам до „Българка“ е близо. Не пропуснахме да посетим Виканата скала.

  Тук скала не личи, но и няма как, защото това място е отгоре върху нея. За да се види отдолу се слиза 50-60 метра, а никой от нас не беше чак толкова мръднал. Освен това ценното е не самата скала, а гледката, която се открива на север. В ясните пролетни и есенни дни там е невероятно. Понякога имаш чувството, че гледаш в безкрайността. Особено есен, когато горите отдолу са едно пъстро развълнувано море... приказка!

  Беличкото зад Галя е покрива на хижа „Ивайло“. Ако някого го интересува...

  Още час и следва „Кръстец“. А там – приятна изненада. На Моис майка му и баща му ни посрещат с тава готвена манджа. Ела и гледай какво става. Не ни се опря изобщо... А колко лежане ни струва това мероприятие, сами се сещате.

  На тях оставихме и празните бирени бутилки. Нямахме никакъв зор да ги мъкнем до „Грамадлива“ при положение, че можеше да се отървем още там.

  След дълги и мъчителни усилия напуснахме импровизираната трапеза край гарата и изловихме бащата на Моис да ни щракне. Преминаването през „Кръстец“ си е възлов момент и бе добре, че има кой да ни увековечи вкупом.

  Оттам насетне се почна. Почна всичко онова, което ни тормози до края – треви, драки, лоша маркировка, жега и прахоляк. В нормален случай разстоянието от „Кръстец“ до „Грамадлива“ си е приятна разходка, но не и когато закъсняваш с риск да замръкнеш, още по-малко пък с тежък багаж на гърба. И въпреки че познавам маршрута като петте си пръста, си позволихме да се загубим. След дълго и щателно издирване в едно клаустрофобично дере издирихме остатъците от табелките, които някой много старателно беше откъртил от дървото, на което са били заковани. Оттам нагоре е лесно, но...

  Абе, я да ви опиша маршрута по-подробно. Едно, че го знам наизуст и второ, че ще е полезно. А и има два варианта за преминаване.

  Ние си карахме по стандартния вариант, по който си върви официалната маркировка на Ком-Емине. От „Кръстец“ се хваща занемарен черен път, който се следва до излизането на асфалтов такъв. По асфалта се върви няколкостотин метра. Малко преди края на асфалта се отбива алтернативната маркировка (маркираха я по-късно, тогава я нямаше, въпреки че старите си знаеха пътеката и я ползваха), но е много трудно уцелването ѝ. Най-сигурно това става на мястото, където се напуска асфалта така или иначе, независимо по коя пътека ще се върви. Отделянето на двете пътеки от асфалта става на едно и също място, на една характерна полянка, най-ниско място между два баира. Новата отбива по черен път рязко под остър ъгъл назад и вляво, а класическата отбива надолу в ляво през поляна с редки дървета. Последно преди година, като преминавах оттам, едва се промъкнахме, не знам сега как е. Минава се край чешма и това е много важно, защото свястна вода за пиене няма чак до „Грамадлива“. А ако се върви по горната пътека, въобще няма вода. От чешмата се прави лека дъга вляво и се хваща тревисто било. Пътеката и коловете ясно личат до момента, в който се забиват в поредните драки. Намирането на пътеката не е трудно, трябва да се издирват коловете. Пък и наскоро направиха нова маркировка. Скоро следва здраво забиване в едно дере, което си е кощунствено губене на височина. Там проблемът е много сериозен, защото в началото, при пресичането на дерето, пътеката като правило ВИНАГИ е обрасла. При всяко преминаване съм забелязвал, че е прокарана на различно място. След пресичане на дерето се върви плътно вляво на него. Едно време имаше вариант за преминаване с леко изкачване на склона веднага след пресичането на дерето, но от години не съм пробвал да се набутам там. Въпреки че маркировката стои и ако някой е по-наблюдателен, ще забележи табелка навътре между дърветата. Там нямате работа, макар че в пролетно-летния сезон едва ли някой ще я види. Продължава се плътно край дерето, докато в един момент не се стигне до дърво с няколко табелки. Тъкмо тях ги нямаше по наше време и пропуснахме разклона, тъй като пътеката е доста трудно забележима нагоре. Доста шматкане падна нагоре и надолу. Оттам се правят два остри завоя, с които се набират 8-10 метра височина и се хваща някаква просека, която при последното ми преминаване изобщо не личеше. Тогава обаче бе в по-добро състояние. Принципно преминаването там става по един начин – с провиране между къпини и клони и с прескачане на паднали дървета. В един момент пътеката хваща стръмно нагоре и точно там има табела, която указва посоката, но поставена на дърво на два метра след завоя. Получава се така, че се стига дървото и оттам наникъде. Трябва просто да се завие два метра преди това. Оттам промъкването продължава, но лека-полека драките се разреждат и преминават в нормална гора с много пространство между дърветата.

  И ако продължа в тоя дух ще изпиша няколко страници за едно нищо и никакво описание. В общи линии се продължава все така – драки и високи треви по поляните и приятни и широки пътеки в горските части. Трябва много да се внимава, особено в покрайнините на горите, когато се напускат или се влиза в тях. Обикновено е пълно с храсталаци и се губи и пътека, и маркировка. Но това си важи за целия преход до края и ако взема всеки ден така да описвам, скоро няма да му се види края. Пък и ще досадя.

  И все пак малко за втория вариант. Разликата е, че той върви изцяло по билото и се избягва спускането в описаното дере. Пътят се удължава обаче с около половин час. Там билото има S-образна форма и се следва всяка негова извивка. За сметка на това не се газят храсти и драки и се върви предимно по голи поляни. Съединяването на двете пътеки става след излизането на класическата от дерето в рядка борова горичка, в която обикновено папратите и драките са човешки бой.

  Стига подробности, малко от Галя:

  „Набутахме се в едно дере – уж следвахме маркировката, но напред никаква я няма. Моис и Ясен тръгнаха да търсят в различни посоки. Още нищо не са намерили. Момент – чувам Ясен – псува. И с право в тези храсталаци, по-високи от него.

Тук планината е съвсем различна и също много красива Да бе! (с изключение на бодлите и всевъзможните драки). Който разправя, че ще умрем от еднообразие – да има да взема.

Все още не сме открили маркировка. Часът е 17:20.

Маркировката – намерена. Браво на водача и шефа. Нашата славна банда вече си има строга организация:

Моис – ръководител на групата;

Ясен – водач (върви най-отпред);

Явор – спасител (върви най-отзад) – обира труповете

и аз – Галя, съм групата.

Тръгваме. Започва превземане на джунглата.

Преди малко намерихме моряшка фланелка – морето е наблизо!

Абсолютна джунгла! Папратите са над нас, Ясен псува, аз също – на ум! Вървим, вървим, вървим през трънаци, папрати... Качване... Къде е тая хижа да му се не види, вече три часа вървим. Писна ми...“

  Писнало и било, но като излязохме от гората и започнахме да катерим Клъшки чукар (последният връх преди „Грамадлива“) и ми се белнаха по оня ми ти баир едни печурки, познай кого ще слушам, че му било писнало. В мен веднага се разпали гъбарската страст, изчезна всякаква умора и заговори началнически глас: Ти наляво, ти надясно, всеки вади по една торба и да бере! Можете да си представите какви гигантски печурки брахме, при положение, че се виждаха от сто-двеста метра. В момента последната ми грижа бе, че мръква, исках само да оберем всичко. Всъщност не ми беше последна грижа, защото се страхувах да не мръкне, преди да сме свършили. Нито за миг не ми мина през ума въпроса от какъв зор са ми всички тия гъби, след като няма какво да ги правя и няма къде да ги мъкна с мен. Предвкусвах само каква манджа ще забърка баща ми като пристигнем, без въобще да помисля, че печурките се готвят часове, а ние явно окъснявахме здраво. А на сутринта щяхме да продължаваме...

  Колаят му се намери, разбира се, защото гъбите помъкнаха майка ми и баща ми с колата, като си тръгнаха, а и ние решихме да направим почивен ден на „Грамадлива“. Разполагахме с прекалено много екстри там, за да си позволим да ги изпуснем. За това обаче – в разказа за следващия ден.

  Какво друго да ви кажа – домъкнахме се до „Грамадлива“ в 21:40, на фенери и всеки с по две торби гъби в ръце. Посрещна ни бойлер с гореща вода и топла чорба, специалитет на баща ми.

  Я пак Галя:

  „Дано да стигнем, започва да се смрачава. Имало още половин час до хижата. Влизаме в гора. Вече е тъмно. Започва да става интересно. Момчетата запалиха фенерите. Ясен изчезна напред. Ще го удуша! Аха, чака ни долу, тръгваме по път. Поредното пристигане по тъмно...

На Ясен родителите ни посрещнаха. За вечеря имаше страхотна борш-чорба, приготвена от бащата на Ясен. Изкъпахме се. Вече сме добре. Кучето на Ясен е тук.

Днес беше ден на родителски надзор и среща с домашните любимци.“

  Да добавя, на Моис родителите се движеха със своите домашни любимци – два пинчера.

  Ще припомня, по график трябваше да пристигнем в петък вечер. Целта беше именно тази, ако закъснеем един ден, както се случи, да стигнем „Грамадлива“ в събота. Идеята беше да са почивни дни, за да могат там да са и моите родители. Е, успяхме да се доберем в събота вечер, както виждате, а малко ни трябваше – едно-две подмятания от мамчето – за да останем в неделя целия ден. Бяхме изморени, мръсни, гладни, въобще не се поколебахме да останем. Поколебахме се де, но проформа, колкото да не се изложим, че видите ли, ей така, веднага сме готови да мързелуваме.

  Тук се сещам и нещо друго любопитно. На „Грамадлива“ настигнахме млади мъж и жена с едно голямо куче за компания. Също правеха Ком-Емине, но си носеха палатка, а не разчитаха на хижи като нас. Баща ми се майтапеше вечерта, че били умрели от глад и изяли чорбата, с която ги гостил, за нула време, а в препълнените си раници носели консерви с кучешка храна. Не знам доколко е било вярно, той обича да ги пуска едни такива, но факт е, че изхранването на онова голямо животно е било сериозен проблем, имайки предвид дългото разстояние, което изминават с него.

  Те това е. Следващият път ще разберете как се прахме и лежахме в неделята.

 

  ДЕН ШЕСТНАДЕСЕТИ: хижа „Грамадлива“ (почивен ден)

  През тоя ден се отдадохме на мързел, ядене, къпане и пране. Е, някои праха (всъщност всички останали), а на някои ни праха прането. Нали мамчето беше налице...

  За тоя ден няма какво да се каже, естествено. За сметка на това Моис е хванал дневника и е решил, че трябва да опише всичките ни преживявания от „Кашана“ насам. Поколебах се дали да ви занимавам с писанията му, но те все пак са описание на преживелиците ни от друга гледна точка, макар и доста телеграфно изложени. Така че ще се запознаете и с тях.

  Какви подробности мога да ви кажа за този ден... нищо кой знае какво. Станахме по навик рано-рано. Опитахме да си доспим, разбира се, но не се получи. А излежаването, което последва, не е като съня. Във всеки случай Моис не знам какъв зор е имал да става, но си е подал носа на вън и е щракнал един кадър.

  А, забравих най-важното! Не спахме в хижата, а в базата на ПСС на „Грамадлива“. Това всъщност беше и една от причините да дойдат родителите ми – баща ми да ни отключи там. Освен изнасянето на храна, дрехи и палатката ми, разбира се. А си имаше основателна причина нощуването ни там – звездите за категория са в пъти повече от тези на хижата. Или по-точно казано, ако хижата оценим с минус пет, ние бяхме някъде около нулата, че даже плюс една.

  През деня се случиха много неща, макар и не особено съществени. Първо, както вече казах, се улежахме в леглата. После всички се хванаха да перат, а аз се размотавах, защото майка вършеше тая работа. Баща ми готвеше и ни забърка страхотна манджа. Нищо чудно, гъбите са му специалитет. Имаше и такива сцени.

  След обяда отидохме пак да спим, а през това време баща ми видял и заприказвал някакъв образ от Русе, който вървял обратно, т.е. правел Емине-Ком. С някакво кученце за компания. И заявил, че не му било за сефте така, сам и обратно. Моис после съжаляваше, че не се е видял с него.

  Вечерта наблегнахме на хапването и сръбването, разбира се. Паднало ни се беше да ядем готвено на корем.

  И още нещо, зясякохме се с още едни образи, два броя, от София, които бяха също с палатка. Минаха късно вечерта край нас и ни питаха къде е удобно да си опънат палатката. Продължиха нататък, но на другия ден се засякохме още два пъти с тях.

  Ето и записките на Галя:

  „Часът е вече 9:30 – още не сме станали. Нещо, което се случва за пръв път, откакто сме тръгнали. Яд ме е, че се събудих толкова рано (5:50). Като си помисля откога си мечтаех да се наспя... Излежаването ми е адски неестествено, но ми се отразява добре.

Най-малко от два часа вече пера. Интересното е, че даже ми е приятно, въпреки че вече ми се протъркаха пръстите. Всеки се занимава с нещо, само Ясенко се мотае и мърмори, защото „маминка“ му пере прането. Завиждаш, а? Баща му готви гъбите.

След обяда – на Ясен баща му е страхотен готвач. Всичко беше много вкусно. А динята, изпратена от бабата на Ясен – направо огромна.

Вече сме изпрани, нахранени и чувствам, че ракията, изпита със салатата, ни кани към леглата. Дали ще мога да се кача догоре? Надявам се...

Следобед: Дооправяне на багаж – пълен мързел...

Вечеря – много вкусна, но май попрекалих с гъбите.

Отворена бе и бутилка шампанско, донесена от родителите на Ясен. Вдигнахме поредния тост за успешен край на морето!“

  Още не знаят, че в раницата ми също има бутилка шампанско за морето.

  „Стига толкова цивилизация! Само ядем, спим и лежим. Искам вече да тръгваме! Айде бе...“

  Тук откривам в дневника и нещо друго много интересно. Творил е Явор. Така като чета и се чудя сам ли го е измислил или е чел някъде нещо подобно, а в този момент го е пресъздал със свои думи. И сега като чета не мога да реша, но все повече ми се струва, че е негов проблясък... Кой знае? Преценете сами, а ако той по някакъв начин попадне на тези редове, да не ми се сърди за съмнението...

  Ето:

  „Дължината на маршрута Ком – Емине е около 700 километра. Това е приблизително разстоянието, което човек изминава за една година при нормални обстоятелства. Изминато обаче за един месец, означава дванадесет пъти по-голямо натоварване от обикновеното, дванадесет пъти по-голямо напрежение на физиката и психиката – дванадесет пъти по-високи обороти. Или месецът, за който се стига от връх Ком до морето се равнява на една година живот – който се чувства малък, може да се радва, че е пораснал изведнъж, който пък е в „напреднала“ младост, може само да съжалява, че е остарял толкова бързо. Глупости! Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие!“

  Мдааааааа..... За пореден път си давам сметка, че десет години разлика във времето е много нещо. По един начин звучеше написаното тогава, по друг ми звучи сега. Май прозирам някои неща, но какво се чудя, Явор тогава беше една година по-възрастен, отколкото съм аз сега.

  Време е да повторя похода май...

  Стига толкова!

 

  ДЕН СЕДЕМНАДЕСЕТИ: хижа „Грамадлива“ – хижа „Чумерна“ (12 часа и половина)

  Този път ще започна с Галя и дневника:

  „Станахме в 5:30 – едва станах. Загубила съм тренинг, адски ми се спи.

Приготвихме се и стана 6:30. В 7:00 вече бяхме тръгнали. Родителите на Ясен ни изпратиха, а кучето искаше да тръгва с нас. Хубаво, само дето щеше да се наложи да го носим – много е мързеливо.

Сега пиша седнала на една ограда на Хаинбоаз и чакам да стане капучиното.“

  В общи линии така беше. Напънахме се да станем рано, но отпускането предишния ден не ни се отрази хич добре. На никого не му се ставаше, на мен лично ми се въртеше главата и ми беше кофти през целия ден. Мотахме се преди тръгване както винаги, но това ни беше станало традиция. Майка ми и баща ми ни изпратиха. Възползвах се от присъствието на баща ми да ни щракне на изпроводяк.

  Добрахме се бързо до Хаинбоаз, където за пореден път се поддадохме на изкушенията на цивилизацията и заседнахме в едно капанче. Нищо лошо в което, ако родителите ми не ни бяха сварили все още там към 8:30. Така му бяхме отпуснали края с кафенца, капучино и други екстри, че хората се нагласили, прибрали багажа, заключили и минаха с колата край нас, когато още и хабер си нямахме да тръгваме. Какво да ви разправям, изводите си ги вадите сами предполагам...

  Иначе на Явор му хрумна така добрата идея да купи няколко пакетчета капучино на прах, с които да се глезим по-нататък.

  Към „Чумерна“ какво да ви описвам, като е едно и също. Треви, драки, храсти и папрат. И радост, когато влезем в гора. В горите пътеката си личи, защото не е обрасла с трева. Докато всяка полянка означаваше налучкване на посоката и провиране през растителност с нашата височина.

  Ето малко от Галя, тя е описала донякъде тези моменти:

  „Вървим през гори – редки и сенчести. Излезем ли обаче на „билна полянка“ (цитат от описанието на маршрута в картата) – същинска джунгла от папрати и тръни. Наистина е много трудно проходимо, но пък е красиво, има много цветя. Въобще има емоции...

ПАПРАТ, ПАПРАТ, ПАПРАТ!“

  Всъщност този зор е до заслон „Караиваново хорище“. Оттам насетне се върви по горски път, което си е направо рай.

  На заслона спряхме, „порадвахме“ се на безредието и съсипията вътре и седнахме отвън на полянката да му хапнем. Пред заслона има три маркировъчни кола, окичени с табелки в двете посоки на маршрута и с дадени най-невероятни крайни пунктове и времената до тях. Не мога да цитирам разстояния, но имаше табелки, указващи времето, необходимо за достигането на вр. Ком и нос Емине примерно. Можете да си представите. Ето ги.

  Табелката на средния кол поставихме ние – мъкнехме я специално за целта от хижа „Ехо“. С надпис х. „Ехо“ на нея естествено...

  В моята раница се мъдреше още една табелка с надпис х. „Ехо“, като идеята бе да я поставим на фара на нос Емине, но така и я забравихме тогава. Прибрах си я вкъщи за спомен...

  Още дневник, Галя:

  „14:00 – на „Караиваново хорище“ сме. Моис се опитва да сложи табелката, която вече седмица носим от „Ехо“.

Последната част на прехода дотук беше много приятна – сред високи и редки гори, най-вече по РАВНО!

Сега ще ядем всичките “омразни” зеленчуци, които взехме от „Грамадлива“ и които момчетата досега проклинаха.

През целия път се мъча да измисля последния ред на четвърти куплет на „нашата песен“, но все нещо ми се губи. Вече ме хваща яд. Отивам „да слагам масата“.“

  По-късно Моис се е прежалил да хване химикалката и да драсне няколко реда:

„Минава 15:30 часа. Никой не иска и да чуе за тръгване. А ни чака още доста път. Нима пак ще пристигнем по тъмно?“

  Аз бях доста окъсал този ден, едва се мъкнех напред. Стана дума в началото, че още от сутринта ми беше зле. Сега като чета дневника виждам, че и другите не са били много наред явно:

  „Днес момчетата са нещо зле. Ясен – настинал, Моис – вие му се свят, Явор – температура и го боли коляното. Тази почивка нещо ги отпусна. Извод – почивките са лошо нещо! А на Явор коляното ни изигра лоши номера по-нататък. Ще трябва да ги лекувам.

Сега сме на хижа „Буковец“ – 18:00 часа.

Аз кипя от енергия и съм много доволна от произведението си (нашата песен). Чукам на дърво!

А момчетата са болни. Довечера започваме интензивно лечение, най-вече с чесън, мед и компреси.

Мълчат, не мърморят...“

  Следващото, записано от Галя, е едно прозрение на Явор, което доразвихме и изработихме следната сентенция:

  „В началото духът се плашеше, а тялото се държеше и теглеше напред. Към средата духът и тялото влязоха в хармония. А сега тялото не издържа – боледува – но духът и настроението са на ниво и водят тялото напред.

Пак седнах в мравуняк...“ – Галя

„Поредното пристигане по тъмно: часът е 21:00. Е не беше баш по тъмно, беше по здрач. Иначе нямаше да мога да видя загубеното от някого ножче, което ми служи и до ден днешен. Времетраене на прехода – 12 часа и половина, заедно с почивките. Ние сме страхотни! Ами страхотни сме. Нормално се взема за десет часа, но като се мотаем...“

  Вечерта – вечер като вечер. Хапване и близане на рани. Тривиално...

  Ето версията на Галя по въпроса:

  „Вечеряхме. Предимството на малката група е, че се готви много по-бързо. Въпреки че са “болни”, момчетата си хапнаха добре.

В момента всеки се занимава с вечерния си медицински тоалет: мехлеми, вазелини, спирт. Стаичката ни е малка, уютна за четири човека. Въобще цялата хижа е страхотна: много добре поддържана и много чиста. Да не говорим, че има и топла вода. Направо съм възхитена.

Моис и Ясен обсъждат маршрута за утре. Явор се опитва да заспи, а аз пак се правя на хроникьор.

Засега изглеждат по-добре, дано само се оправи на Явор коляното.“

  Е, не се оправи! Но затова – по-нататък.

 

  ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ: хижа „Чумерна“ – проход Вратник (около 10 часа)

  Описанието на този ден ще бъде малко кофти, но не виждам друг начин. Денят е описан в дневника първо от Галя, после от Моис, така че ще бъда силно затруднен да следвам хронологията, като вмъквам техните впечатления и моите спомени. Затова първо ще напиша каквото аз се сещам, после ще препиша текста на Галя и накрая на Моис. Така ще се получи малко объркано и разхвърляно, но ще ми е най-лесно. Освен това много неща ще се повторят, защото всички разказваме за едно и също нещо, но не виждам как бих могъл да избегна това. Всъщност виждам, но е прекалено много труд, а не си струва чак толкова. Така че в резултат ще четете първо описание на деня от мен, каквото си спомням, после от Галя, по дневника, и накрая ще четете същото за трети път, но от Моис.

  Денят започна с поредното ни губене на време сутринта. В резултат отново бяхме на път доволно късно.

  Времето беше мрачно и неприятно, в резултат загубихме маркировката. Или по-скоро следвахме не тази, която трябва. Така и не разбрахме как се озовахме на връх Чумерна в един момент.

  Горе беше мъгливо и ветровито, поради което не се заседяхме. Нямаше абсолютно никаква гледка, което при ясно време далеч не е така.

  После навлязохме в мистичната Темна гора. Свързана с историята ни, с хайдути и чети, с истории за мечки и зверове, както и с доста легенди. Да ви кажа честно, заслужава си името. Пътеката се вие между хубави стари дървета и определено внушава малко страх. Може би не точно страх, но действа потискащо. Мразя да вървя през гора именно по тази причина, но това усещане в Темната гора би всякакви рекорди. Всъщност гората не е чак толкова „темна“. Между клоните навлизат доста слънчеви лъчи, но комай точно те я правят да изглежда зловещо.

  Ето ви една „темна“ снимка.

  Самата тя е тъмна, защото тогава се изложих като фотограф, но подхожда на обстановката. А и при вглеждане се вижда един от малкото ориентири в гората – паметна плоча на дървото вляво.

  При придвижването из гората се преминават и две-три „папратливи“ полянки. („Папратливи“ е термин от обяснението на маршрута. Само че не в картата, а в книжката, която носехме.) Слагам „папратливи“ в кавички, защото тогава възприехме тази дума като подигравка. Вярно, имаше папрат, но по-висок от нас. Прибавете другите храсталаци и треволяци и можете да си представите през какво се провирахме. Тогава за пръв път изработихме тактика на придвижване през тези полянки, която използвахме до края. Като правило през тях се пресичат по няколко пътеки, утъпкани от животни. Разделяме се, всеки хваща по една пътека, като се стараем все пак да тръгваме по тези, които са горе-долу в нашата посока, и вървим до края на поляната докато някой нададе очаквания от всички вик: „Маркировка!“ Тогава се събираме отново на съответното място. Проблем на тези полянки е, че просто няма къде да се постави маркировката. И докато при наличие на видимост от единия край на полянката се вижда другия и съответно мястото, където пътеката продължава в гората, то при растителността, която се бе развила през тази година, това бе невъзможно. Имаше и случаи, разбира се, когато на средата на полянката е пораснало дърво или по-голям храст. На него като правило има мацната маркировка, но пък оттам не минава отъпкана от животни пътека. Тогава падаше газене и провиране...

  Друго, което мога да споделя за маршрута и което ни изпълваше със задоволство през деня, бе фактът, че след изкачването на връх Чумерна целият преход през гората е все спускане. И чат-пат по равно. Като добавите и сянката, можете да си представите, че сме били щастливи в това отношение.

  Всичко би било идеално, ако при преминаването на гората не се бяхме натъкнали два-три пъти на сечища. Сечища, които на фона на вековната гора наоколо изглеждаха като грозни рани. И си бяха точно такива. Добавете разораната почва от тежките машини, парцалите, маслата и тубите, разпилени и разлети наоколо, както и остатъците от катуните на дървосекачите, и картинката ще ви се изясни напълно. Едно от сечищата дори беше съвсем прясно напуснато – личеше си по все още тлеещия огън.

  Друго последствие, лошо за нас, бе фактът, че с дърветата си беше отишла и маркировката. Вярно, че някой си беше правил труда да поставя камъчета тук-там, но ако не бяха черните пътища в нашата посока, едва ли щяхме да се оправим лесно.

  Ето ни по време на една почивка.

  Личи си, че сме сдали багажа отвсякъде. Особено Явор, чиито коляно отиваше на все по-зле.

  След като пребродихме Темната гора се добрахме до заветната цел – Агликина поляна.

  Този факт ни достави огромна радост, тъй като поляната бе първото място за деня, на което в действителност знаехме къде сме. В гората нямахме никакви ориентири по които да разберем къде всъщност се намираме.

  На Агликина поляна му хапнахме, починахме малко и след четвърт час бяхме на прохода Вратник.

  Първоначалната ни идея бе да нощуваме на заслон „Вратник“. За наше щастие обаче на прохода от сградата на снимката изскочи човек, който ни обясни, че заслонът е в окаяно състояние (в което се убедихме на другия ден при преминаването ни оттам) и ни предложи нощувка в някаква барака, която можело да се използва за целта. Това за нас бе шестица от тотото. Първо, защото две минути след като влязохме вътре от небето се изля порой, по-скоро потоп, (на снимката горе си личи черното небе) и второ, защото бе обзаведена с всички удобства – легла, одеяла, маса, ток и най-важното – покрив. На другия ден като видяхме състоянието на заслона си представихме как пристигаме там мокри до кости, разхвърляме се по голия под и спим на цимента. Щеше да бъде адски интересно, а за евентуалните последствия не ми се мисли.

  В бараката нямаше единствено вода. Човекът, който бе така добър да ни осигури подслон, ни обеща вода за пиене и миене и изчезна. На нас обаче не ни се чакаше, а и Господ така и така беше пуснал кранчето, защо да не се възползваме. Подложихме нашите съдове под капчука и имахме вода за готвене и миене. Съответно и веднага се захванахме със свещенодействието „приготвяне на вечеря“, защото имахме време до мръкване, а това бе подходящ момент да се отървем от тежките продукти като картофи например и да ги сготвим.

  По-късно човекът наистина ни донесе една кофа вода и туба за пиене.

  Нощувката ни беше значително по-комфортна, отколкото си я представяхме в началото на деня, а сутринта, в знак на благодарност и заради положения труд покрай нас, оставихме на човека пари на масата в бараката. Дано да ги е намерил по-късно, защото бързахме, а и да го бяхме открили, не ни се искаше да се пазарим за услуга, която той ни направи вероятно от добро сърце.

  Стига толкова от мен, ето от Галя:

  „Нещо уникално – събудих се сама преди да звънне часовника. Значи правилно си спомням, че Моис носеше будилник! За пръв път аз будя останалите. Закусваме. Капучино – уха!

Тръгваме пак в 8:30, но вече не ме бърка, че се мотаем. Май без това не може...

На Явор коляното е зле. Другите като че ли се пооправиха.

Качихме последния „истински“ връх – Чумерна – 1536 м. Има хвойна и много красиви морени. Вятърът и мъглата допълват типично „билната“ високопланинска картина.

Вървим през Темната гора, която сега е доста светла.

Моис много изостана. Сигурно нещо не е на ред, май че и с него нещо става. А, ето го, идва! Спънал се в някакъв клон, изтърсил се, заклещил се в раницата си и пет минути не можал да се измъкне...

Вървим от пет часа в гора. Не можем да разберем нищо – докъде си стигнал, колко остава. На всяка почивка Моис и Ясен се опитват да установят къде се намираме. Тъкмо стигнат до единодушие и след малко се оказва, че всъщност не сме там, където си мислят.

Ясен гледа картата за пореден път: „Нищо не разбирам! Отказвам се вече да разбирам!“ Хм... Щом Галя така казва, така ще да е било.

Наистина картите са стари, а маркировката – нова. Пълно несъответствие. Пък за описанието в пътеводителя да не говорим.

Гора, гора, гора – писна ми. Вече шест часа вървим в гора и започнах да психясвам.

ПОЛЯНА – хубава, открита, зелена, слънчева поляна! Доста сме нависоко, на юг се открива страхотна панорама.

Сега разбирам защо Ясен не обича да върви през гора.

Сега вървим през джунгла от коприва, която на места е по-висока и от нас. Гадно е! Като се прибавят и драките – “шоуто” е пълно.

Пак сме в гора...

Най-накрая – 18:00 – Агликина поляна. Единственото място, което ни е някакъв ориентир преди заслона. Поляната е много хубава наистина. Има паметник на последните загинали Хаджидимитрови четници.“

  Леле, доста стана. А като гледам Моис колко е творил.... Ето го и него:

  „Започна се! Днес бе първият преход на изток от Чумерна. Оттук нататък никой от нас не е ходил.

Тръгнахме и още от началото попаднахме в мъгла. Затова тръгнахме по коловете и без да искаме, като на шега, изкачихме връх Чумерна. Разбрахме го едва когато видяхме пирамидата на върха.

Навлязохме в Темната гора и видимостта отвсякъде изчезна. Вървяхме си спокойно, разчитайки на описанието на маршрута. Всичко бе наред, докато според него трябваше да пресечем един камионен път и да тръгнем покрай река. Беше дадено два часа, а ние вече бяхме вървели четири. Колкото и бавно да вървим, все пак... Мъглата се разсея тъкмо тогава, когато пред нас се появи надпис „Резерват“. Оказа се, че отдавна бяхме подминали така търсените път и река и сме доста по-напред. Прочитайки внимателно описанието се оказа, че то е доста далеч от реалността. За десет години много неща са се променили, но едно се е запазило – никаква видимост. Към 15:00 излязохме на две обширни поляни, които отстояха според описанието (просто нямаше как да се сбъркат) на повече от половината път. Хапнахме и починахме.

Оттук нататък започна една... Малки папратови полянки, които сега са се превърнали в развъдници за коприва и други треви с височина на места по-голяма от нас.

После излязохме на една грозна поляна – сечище. Грозна гледка, като се вземе предвид, че ясно се вижда контрастът с вековната гора отстрани, висока над 20 метра. Оттам тръгнахме по чер път и за кратко време стигнахме до Агликина поляна. Представяхме си нещо по-голямо, а се оказа малка полянка с паметник в края. Починахме двадесетина минути и след още толкова бяхме на прохода Вратник. Оставаха ни още 6 км, а пред нас бе пътния кантон. Отидох от любопитство да видя какво пише на табелата му. Разлая се куче и отвътре излезе човек. От приказката стана ясно, че заслонът е необитаем и че нямаме никакъв зор да ходим до там. Имало някаква барачка, в която сме можели да преспим.

В същото време небето над нас така почерня, че с ужас си помислих какво можеше да се случи, ако бяхме навън.

Минута след като човекът ни заведе в къщата, се изля такъв проливен дъжд, че тежко и горко на тези, които бяха навън. За 2-3 минути напълнихме голямата тенджера с дъждовна вода. (Нямаше чешма.)

Що се отнася до самото бунгало – оказа се чудесна стая с четири легла, маса, столове, печка и електричество. За нас бе лукс!

Изненадата бе пълна, когато след малко човекът дойде и кофа с вода за миене и туба за пиене.

Тъй като имахме време, решихме да сварим ядене от картофите, които така и така носим. Галя се зае усърдно с тази работа, а щафетата бе поета от Явор. Получи се нещо много сполучливо за ядене. Спирам дотук, защото огладнях, а вечерята е готова.“

  И край за този ден!

 

  ДЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТИ: проход Вратник – град Котел (11-12 часа)

  Това е един от дните, които са ми бяло петно. Май пак ще преписвам основно дневника...

  И така, наспахме се и отново на път. Казах ви вече, че оставихме пари на човека за доброто посрещане. След което се насочихме към пътя, който следва билото и по който би трябвало да се върви до заслон „Вратник“. Пътят естествено е асфалтов, затова единодушно решихме да следваме пътеката през гората. Така и направихме, но след дъжда вечерта можете да си представите какво ни се случваше във високата трева. Още след първото ни излизане на асфалта се събрахме на съвет дали да продължим да се мъчим през гората или да трамбоваме асфалта. Докато се чудехме, се зададе камион. От онези големите прицепи, пригодени специално за транспортиране на трупи. Т.е. само кабина и една платформа отзад със забучени няколко вертикални греди по края, за да се задържат дърветата. И на Моис понеже вече му бе станало нещо като професионално изкривяване, взе, че му махна на тоя. А той пък взе, че спря. И се съгласи да ни закара до заслона. Не, че не искахме и нататък, но оттам се напуска пътя и се тръгва отново по пътека. Това бе кратко пътуване за качване на адреналина. Не посмяхме да оставим раниците на откритата платформа и така пътувахме – прегърнали по една от гредите по края и с раници на гръб. А шофьорът дали си падаше рали пилот, дали искаше да се накефи, като ни гледа как треперим отзад, не знам, но реши, че трябва да влиза в завоите с максимално висока скорост. Представяте си как сме се чувствали при вида на прелитащите асфалт и крайпътни дървета пред очите ни без никаква преграда между нас и тях. Не, че не се държахме, разбира се, но липсваше психологическия момент на преградата. За капак на мен ми се падна греда, която не беше легнала добре в гнездото си и се клатеше на всеки завой. Добре, че с огромната раница на гърба си тежах на мястото.

  Благополучно се добрахме до заветната цел – заслона – и се свлякохме от камиона. Изпратихме се с шофьора по живо по здраво и всеки пое по пътя си.

  Заслонът се виждаше още от пътя, но едва с приближаването ни съкрушителната картина се разкри с пълна сила. Кокетната постройка, която бяхме виждали по снимки в картата и пътеводители, представляваше жалка руина. Добре, че в по-голямата си част бе отлята от бетон, който никой не си беше направил труда да разбива. Все още. Всичко друго, което е могло да бъде вдигнато, изкъртено и изнесено, липсваше. В състоянието, в което бе заслонът в онзи момент, би дал някаква защита от дъжд. При сухо време би бил и подходящ за нощувка, но при мокро – никакъв шанс. Половината покрив липсваше и вътре естествено бе мокро. Ако бяхме вървели предишния ден в дъжда и бяхме разчитали на този подслон, авантюрата ни най-вероятно щеше да приключи същия ден. Или в най-добрия случай щяхме да прекараме безсънна нощ, свити в някой ъгъл на останките.

  Впрочем, моята палатка вече си беше на гърба ми, в раницата, нали си я мъкнех от „Грамадлива“. При добро желание можеше да се свием четиримата вътре, макар и с всичкия багаж навън. Пак нямаше да е комфортна нощ, но щяхме да я натаманим някак.

  Както и да е. Още малко за района. Там Балканът се разклонява на две части – едната на север, другата на юг. Южната продължава към Сливен и се загубва в равнината, а северната – нашата посока – продължава до Емине. Имаше табели на разклона: за Котел и за Сините камъни. Освен това в близост са изворите на река Камчия. Силно казано извори, разбира се, защото водосборът на реката е доста голям, но един, явно основен извор, е каптиран и е оформен като чешма. Не се намира точно на пътя ни, а леко встрани, но е близо и беше обозначен с табелка. Ето ни при него, снимани благодарение на самоснимачката на Моис.

  Малко Галя:

  „.....Вън беше още мокро, облачно и студено. Тръгнахме през едни шубраци направо, без пътека, само маркировка имаше. Най-накрая пресякохме шосето и тъкмо се двоумихме дали да продължим по пътя или да хващаме пак пътеката, се зададе камион. Моис на шега вдигна ръка и той взе, че спря. Качи ни отзад и като отпра една скорост – голямо шоу. Сега сме на заслона, на който трябваше да спим. Ужас – почти без покрив, без прозорци, само един циментов под.

9:00 – тръгваме от заслона.“

  И оттам се почна: гори, черни пътища, ливади и обрасли до неузнаваемост полянки, чиито пресичане ни костваше многократно лутане, връщане и губене на време. С нищо характерно не мога да отбележа онзи район. Там вече прилича на предбалканските хълмове, с гори без никакви ориентири, полянки и от време на време с излизане на огромни ливади, пресечени от черни пътища, по които ако няма маркировката, си жив зян. Снимката много ясно показва състоянието на „папратовите“ полянки.

  Виждате през какво сме се провирали.

  Оттам насетне заоблени ниски хълмове и черни пътища. Не се връзвайте на Моис, че гледа картата разбиращо.

  Ето пак малко от Галя. Добре, че е писала тя, нас ни мързеше. Инак сега нищо нямаше да мога да възпроизведа:

  „Гора – върви се леко и приятно.

Минаваме покрай Делирадевата бука и покрай камъка, поставен на мястото, където е бил убит Никола Обретенов. Мястото е много красиво – камъкът беше целият закрит от папрати, едва го намерихме. Чувствах се като в приключенски филм с Индиана Джоунс. То май че стана реалност – поляна, адски висока папрат и гъста коприва. Анцузите са мокри и тя пари през тях. Няма маркировка, няма колове. Най-накрая гора. Маркировка обаче няма. Загубихме се. Връщаме се.

Пак гора. Добре – маркировка! Почивка...

Поляни, храсталаци, черни пътища – колко пъти се връщахме. Маркировката хич я няма или пък е стара и олющена. И едни къпинаци...“

  Скоро след последната снимка се появиха едни облаци и взе да ръми. Докато се чудехме да чакаме ли под едно дърво или да мятаме дъждобраните, пак се уредихме на стоп. Но за това по-подробно от дневника:

  „Сега пиша на коляно под едно дърво, а „навън“ ръми хубав летен дъжд. Май няма намерение да спира. Че има и гръмотевици... Започна да ми капе върху тефтера.

Взе ни на стоп една УАЗ-ка, която връща работници в Котел. Много интересно говорят, но се държаха страшно любезно. След 5-6 км ни свалиха, защото качиха други хора и нямаше място. Все пак сме доволни – „подсякохме“ вр. Разбойна, пък и бяхме на сухо. Междувременно дъждът спря. Минахме 200 метра с раниците и заваля отново. Пак късмет – някакъв горски дом с голям навес. Хапнахме си добре, включително и лучец.

Спря да вали. Тръгваме, 17:00 е.

Явор е зле...

19:15 – все още вървим по пътя, ходилата ни правят „туп-туп“ (според Ясен) и сме се отворили на едни теми... Интересно какви теми, не помня. Отново бяхме спрели за почивка и – автобусче, отново вози работници – страхотен късмет! Докара ни до Котел.“

  Както виждате, върви ни със стопа. Андон го сложихме в джоба.

  А връх Разбойна комай е последният над 1000 м н.в. преди морето. Ние го заобиколихме предателски...

  В Котел имахме надежда, че групата ни ще нарасне. Имахме договорка с две колежки от Свищов – Даниела и Станислава – да се срещнем там и да продължим заедно към морето. Много не се надявахме това да стане, но се накефихме максимално, когато случайно се натъкнахме на тях на улицата, докато се чудехме как да уредим нощувката. Те ни доставиха двойна радост, защото се оказа, че вече са разузнали хотелите в града и директно ни поведоха към единия. Там спахме за 120 лв. на легло, при положение, че нощувките ни по хижите варираха между 30 и 70 лв.

  А в хотела естествено се отдадохме на рутинните занимания в такъв случай – баня и пране.

  Айде още малко от дневника и да приключвам:

  „Слязохме в Котел и насреща – Дидка и Сънито! Почти не вярвахме, че ще дойдат. Браво на тях!

Сега съм адски уморена и ми се спи, пък се случиха толкова неща: настанихме се в хотел – две стаи по тройки. Хотелът е хубав и чист. Имаше гореща вода в изобилие. Изкъпахме се, почти вечеряхме долу в ресторанта. Порциите бяха детски, а не “туристически”.

Обсъждаме какво да правим нататък. Утре оставаме тук.“

  Какво сме обсъждали толкова не ми е ясно, просто трябваше да останем. Така беше заложено по план, а и имахме нужда да напазаруваме. Да не говорим, че имахме да вземаме колети – с палатките на русенци и този с храната, който изпратихме от Лакатник. Така и стана и всичко мина по план, но за това – по-нататък.

 

  Ком - Емине 1995 г. част 1 (дни 1 - 4)

  Ком - Емине 1995 г. част 2 (дни 5 - 10)

  Ком - Емине 1995 г. част 3 (дни 11 - 19)

  Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)

 

 

  © Ясен ДОЛЧИНКОВ

  © Български турист