Из омайната Рила (част 2)
Изтегли материала като е-книга
Василъ Узуновъ
(продължение и край)
На 16 авг. сутриньта въ петь часа потеглихме прѣзъ източната монастирска порта за Рибнитѣ езера. Сега съставътъ на дружината бѣше промѣненъ. Поручикъ Сп. бѣше си отишелъ, понеже изтичаше отпуската му. Професоръ Д. не ни придружи – домашни причини го задържаха. Вмѣсто двамата придружиха ни ученичката В., студентката Я. и двама млади монаси – отцитѣ К. и Н., ученици отъ Софийската духовна семинария, добрѣ развити физически, сподвижници на Царя изъ горитѣ. Не мога до не изкажа своя възторгъ отъ тия момчета. И двамата се проявиха съ отлични другарски чувства, смислени, галантни, необикновено дѣлови и практични.
На два коня бѣхме натоварили всичко, що ни трѣбваше. Излетътъ до Седемьтѣ езера ни направи по-опитни.
Откакто потеглихме на 10 авг. вечерьта отъ село Рила, та до монастиря, все ми думаше професоръ М., че Стара-планина била отъ Рила много по-очарователна съ своитѣ гори. Отсѫтствувалъ години отъ България, пъкъ и роденъ въ далеченъ български край въ обятията на сѣвероизточна Стара-планина, не бѣше му се удавалъ случай да посети Рила и добрѣ да я опознае. Всички аргументи, съ които можехъ да разлолагамъ, азъ пуснахъ въ дѣйствие, за да го убѣдя въ прѣвъзходството на Рила. Напразно! Не можахъ да успѣя. Доводитѣ на професора ме засѣгаха като лична обида. Той не отстѫпяше. Особно като дигнѣхме очи високо насрѣща, южно отъ монастира, къмъ Бричи-боръ, който прѣди двѣ години изгорѣлъ, почернѣлъ и погрознѣлъ, той ставаше още по-упоритъ, а азъ съвсѣмъ изгубвахъ дързость да защищавамъ красотата, величието на Рила и вълшебството на вѣчните ѝ сѣнки. Обаче, скоро фактитѣ ми дойдоха на помощь. Слѣдъ половинъ часъ пѫтьтъ зе бавно да се подига. Ние навлѣзохме въ тунелъ отъ зеленина. Отъ двете ни страни огромни буки и борове гѫсто се редѣха и сплитаха надъ насъ мощни клони. Слънчевитѣ зари тука не могатъ да проникватъ. Силно впечатление се отрази върху лицето на професора. Той почна усмихнато и свѣнливо да ме поглежда. За мене стана явно, че е наклоненъ вече къмъ отстѫпки. Язъ мълчехь и си мислѣхъ: „чакай де още малко, когато ще възвиемъ по рѣка Рила край Сухитѣ чалове надъ Кирилова поляна въ дѣсно, тогазъ съвсемъ ще си промѣнишъ мнѣнието.
И така стана. Подобна съпротива на една варненка азъ сломихъ прѣди петнадесеть години. Доведохъ я отъ Самоковъ до западния край на Сухото езеро. До тогава тя упорито твърдѣше, че нѣма нищо по-красиво отъ море. Като погледна на западъ, дѣто великолѣпно се разстилаше котловината на Рилската св. обитель съ безкрайнитѣ борбви гори, тя смаяно извика:
– О-о-о! Имало нѣщо по-хубаво и отъ морето!
Ако тука не бликне благоговѣние въ душата на човѣка прѣждъ величието на природата, ако тука не затрепти религиозното му чувство прѣдъ Божието велелѣпие и вездѣсѫщность, то на такъвъ човѣкъ въ гърдите нѣма сърце, а камъкъ.
Ние наближавахме Кирилова поляна. Колкото и да се радвахъ на красотата, която се разливаше вредомъ наоколо, колкото и да се гордѣехъ съ чарованията на Рила, въ нѣдрата на която съмъ се родилъ, все пакъ въ душата ми се носѣше и едно черно облаче. Слѣдъ петнадесеть години отново идвахъ въ тия безкрайни дебри, но сега впечатленията бѣха малко помрачени: сѣкирата май безогледно е вършила своята работа. 
Експлоатацията въ своя размахъ винаги надхвърля. Капиталътъ не се трогва отъ настроения, отъ чувства. Нима е сантименталность да протестирашъ срѣщу опустошението на една гора, да протестирашъ срѣщу ония, които я лишаватъ отъ нейната красота, отъ водитѣ ѝ, които сѫ жизнени сокове на цѣлото околно население, ако не и нѣщо повече?
Минахме двата клауза, отъ които се изпращатъ надолу къмъ фабриката въ с. Бараково хиляди слѣдъ хиляди кубици едри трупове дървета. Край клаузитѣ чакаха своя редъ още множество отсѣчени дървета. Нѣкога тука бѣше непокътнато, а сега?
Изминахме клаузитѣ и Кирилова поляна. Отбихме се въ дѣсно отъ пѫтя за сухото езеро. Вървѣхме по една конска пѫтека. Постепенно, бавнo много леко, се възкачвахме. Отъ лѣвата ни страна бѣше рѣката. Тя тука страховито бучеше. Задъ нея се издигаха Сухитѣ чалове въ югоизточна посока. Сухитѣ чалове! – Това е единъ огроменъ камененъ масивъ, до три и половина километра дъльгъ. Това е една почти отвѣсна исполинска стѣна, висока до петстотинъ – шестотинъ метра, ако не и повече. Задъ нея сѫ притулени Сухото езеро и Попова шапка. Като се дигатъ очитѣ бавно отъ основитѣ ѝ, та до билото ѝ, страховито чувство обзема човѣка. По тая стѣна не може да се катери човѣкъ. Човѣшки кракъ не може да се задържи по нейнитѣ главоломни спускове, облѣчени съ мека, плъзгава копринена трѣва. Отците К. и Н. сѫ забѣлязвали по тия склонове на Сухите чалове само диви кози. Човѣкъ се чуди, какъ тия стройни, красиви, пъргави, но много плашливи творения не се боятъ да се рѣятъ нагорѣ, надолу ѝ напрѣки, на кѫдѣто имъ душа иска по тия шеметни стръмнини! Сѫщитѣ отци сѫ виждали тука диви кози да се носятъ като крилати. Вь своя бѣгь тѣ повече приличали на сѣнки, отколкото на действителни сѫщества. Тукъ-таме по тия страшни висини сѫ кацнали борове. Тѣхнитѣ върхове плуватъ царствено въ небесния лазуръ, увѣрени, че никога човѣшка рѫка не ще може да посѣгне да ги свали отъ недостѫпнитѣ имъ свободни простори. Кой ги е посадилъ тамъ?!
На много мѣста по Сухитѣ чалове сѫ надвиснали огромни канари, попукани отъ зимни студове и лѣтни горещини, готови да полѣтятъ надолу къмъ пропастьта при най-малкото сътресение. Въ самата рѣка и по двата ѝ брѣга сѫ налѣгали каменни блокове на голѣмина колкото обикновена софийска кѫща. Явно е, че тѣ сѫ се къртили и падали постепенно прѣзъ безкрайното врѣме, принудени отъ разбѣснѣли стихии. Прѣзъ бури и землетресения съ какъвъ адски грохотъ сѫ падали тия каменни блокове и сѫ прѣмазвали столѣтни борове и буки като тръстика!
Ние все вървѣхме, леко се възкачвахме подъ тъмни непроницаеми сѣнки. Изредко слънчеви зари успѣваха да си пробиятъ пѫть и да озарятъ пространства покрити съ папратъ, малини, или съ миризливи горски цвѣтя. Тъмни борове, прави като свѣщи, въ диаметъръ нѣкои дебели до метъръ и половина, забили сѫ върхове чакъ до сино небз. Ние не можехме да се начудимъ на това величие. Отъ двѣтѣ страни на пѫтя и тукъ дебели борови трупове, наредени на кубици, изоставени, вече изгнили. Хиляди кубически метра разкошенъ скѫпъ строителенъ материалъ лежеше и чакаше да се прѣвърне на торъ. Чие безумие е докарало тая многомилионна загуба, тая непоправима пакость? Сигурно, това въ никой случай не може да е искало Монастирското управление. И тукъ въ страни има много оредѣли гори.
По цѣлия пѫть двата коня вървѣxa неотлѫчно единъ слѣдъ другъ. Нечакано задния конь се отби отъ нашата пѫтека и тръгна по друга много по-нepавна и по-трудна, която малко пo-гopѣ пакъ се сливаше съ нашата. Това ме зачуди, защото конь умѣe да избира най-удобния пѫть. А сега задния конь направи едно странно изключение. Отецъ К. забѣлѣза моето недоумѣние и ми продума:
– На това мѣсто винаги тоя конь се отбива. Не мога да разбера защо.
Нѣма cъмнѣние, че добичето има съображения да се отклонява тука всѣкога. Не показва ли това, че и коня е съ своя мисъль, съ свой духовенъ миръ, – страна за насъ недостѫпна, тайнствена, чудна. Може би, нѣщо тъкмо тука е уплашило нѣкога коня и го е отклонило. Силното впечатление е създало навикъ за това отклонение. Това навѣрно ще продължава доде друго по-силно впечатление не измѣсти първото и не тласне коня отново въ правия пѫть.
Малко пo-гopѣ една чудна гледка привлѣче вниманието ни: между пѫтеката и рѣката гледаме една огромна канара, въ правилна, кубическа форма, въ дължина, ширина и височина най-малко по осемь метра, покрита отъ врѣмето съ мъхъ. Тя бѣшe легнала хоризонтално, Отгорѣ ѝ разположени четири многолѣтни високи тъмни борове. Какъ сѫ пробили коренитѣ имъ тая гранитна канара и какъ сѫ се заловили? Какъ се хранятъ обемиститѣ дънери и клони, отъ дѣ извличатъ нужнитѣ жизнени сокове – това ни учудваше. Гледката бѣше необикновена, странна. Отдавна нѣкога тая канара се е откъртила отъ надоблачния хребетъ на Сухитѣ чалове и е полетѣла къмъ пропастьта.
Слѣдъ голѣми почивки, веселба и смѣхъ привечеръ стигнахме до хижата при първото рибно езеро, по-голѣмо отъ кое да е отъ Урдинитѣ или отъ Седемьтѣ. Второто рибно езеро отстои отъ първото само на километъръ разстояние. То е още по-голѣмо. На изтокъ, югъ и западъ мѣстностьта, осѣяна съ голѣми отломъци отъ разрушени канари, постепенно и бавно се възвишава. Наоколо изрѣдко зелени островчета отъ клекова усмихнато ни гледатъ и поздравяватъ. Обстановка величествено прѣкрасна. Както ми казаха двама опитни туристи, които заварихме въ хижата, сега ние бѣxмe на 2350 м. височина. Сѫщитѣ туристи твърдѣxa, че въ цѣла Рила имало до 145 езера. Това е голѣмo богатство, което въ много отношения може да бѫде използувано. Рила е най-водната планина въ България. При тая голѣма суша прѣзъ миналото лѣто рѣка Рила пакъ имаше доста вода, което се дължи на многото езера, отъ които се тя отцежда.
Запалихме буйни огньове въ хижата и отвънъ край нея. Настанихме се едни вѫтре, други край огъня до хижата отвънъ. Стъмни се. Черно облачно небе ни прихлупи. Това не очаквахме. 
Потеглихме въ югозападна посока къмъ близкия върхъ. Слѣдъ единъ часъ – много стръменъ пѫть – ние съ упорство едва-едва се вьзкачихме. Нови дивни хоризонти се разкриха прѣдъ очитѣ въ южна и югозападна посока. На лѣво прѣдъ насъ наблизу се издига величаво масивъ – Ангеловъ върхъ, 2600 м. високъ. На него се виждаше туристически знакъ. На дѣcнo, сѫшо близу, издигаше се Мраморна планина, отъ която, ако се изсѣче мрямора, съ него ще могатъ да постелятъ освѣнъ улицитѣ на цѣла София, още и ония на много наши градове. Между Мряморна планина и хребета, дѣто стоехме, тамъ долу въ пропастьта блѣщѣxa на слънцето двѣ съединени езера въ форма на два бъбрека, Наричатъ ги съ общо име Мряморно езеро.
Зехме да се възкачваме по хребета въ сѣверна по сока къмъ върха. Слѣдъ много охкания стигнахме го и спрѣхме да почиваме.
О Боже, какво се разкриваше прѣдъ очитѣ ни? – Цѣлия снѣженъ Пиринъ, грандиозенъ, неизразимо хубавъ, прострѣлъ се отъ западъ къмъ изтокъ, полегналъ като нѣкой приказенъ титанъ. Между него и насъ цѣлата Разложка котловина. На източния край се подаватъ Родопитѣ като купчина могили. На западния край много далече се синѣеше легендарната Бѣласица, прибулена въ виолетови ефирни вуал. Бѣласица! Свидѣтелка на велики бойни подвизи оть древни врѣмена до послѣдната велика война. Застанала е тамъ умислена, самотна, безмълвна. Слѣди вървежа на вѣковетѣ и кървавата история на безумното човѣчество. Наблизу въ дѣсно се виждаше Прѣдѣлъ, който съединява Рила съ Пиринъ.
Неволno си припомнихъ цѣлата оная кървава епопея, която се наниза пpѣзъ 1913 г. между насъ и гърцитѣ, която за вѣчни врѣмена страхотно ще ечи въ душата на елинския народъ. Това бѣше едно ново Термопили, което сега не на гърка, а на българина вика:
О пѫтниче! – Обади на България, че тука вѣрно устояха нейнитѣ чада срѣщу коварния и много силенъ врагъ, когото доблестно поразиха и доказаха на свѣта, че сѫ рицарски изкупили съ юнашката си кръвь своята свобода.
Продължихме пѫтя си по билото на масива. Слѣдъ малко на сѣверъ се разкри Смръдливото – най-голѣмото езеро въ Рила. Ядъ ме е, че съвсѣмъ несправедливо го наричатъ смръдливо. То е кристално бистро. И неговата вода е вкусна, като водата на всички рилски езера. Отдавна нѣкаква стихия изтровила всичката риба въ това езеро и то се усмърдѣло, което траяло за малко врѣме, разбира се. Напослѣдъкъ монастирското управление пустнало нѣколко хиляди малки пъстърви, които отново ще събудятъ живота въ това езеро. Ние неможахме да се нагледаме и наситимъ на необикновената му красота. Край него едно надъ друго още много езера трептѣха на слънцето и увеличаваха общата красота.
Когато бѣхме отминали около часъ пѫть отъ послѣдната почивка и отново почивахме, съ голѣмо смущение забѣлѣзахмe, че единъ отъ другаритѣ ни липсува. Напразно викахме по него, напразно стрѣляхме, за да му се обадимъ – никакъвъ отзвукъ отъ него. Най-пъргавиятъ между насъ самъ пожела да се върне и да го търси. Слѣдъ единъ часъ – ето връща се заедно съ изгубения другарь. Заспалъ човѣка и ни изгубилъ слѣдитѣ. Хайде да му не казвамъ името, за да му се не смѣятъ хилядитѣ му почитатели и четци изъ цѣла България.
Едва когато по нататъкъ зърнахме подъ насъ Джендемскитѣ езера и нова прѣлесть ни увлѣче, ние прѣстанахме да се шегуваме съ, нашата „изгубена Станка“.
Да ходишъ по рилскитѣ върхове – това значи, че си навлѣзълъ въ нѣкакъвъ вълшебенъ миръ, дѣто изпитвамъ сънно щастие.
О български стихотворци! Полетете къмъ рилскитѣ висини, дигнете се въ лазурнитѣ простори, вкусете отъ свободата на орлитѣ и станете поети вмѣсто стихотворци!
Вечерьта се прибрахме въ монастира. Тоя излетъ завършихме още по-щастливо.
Препечатано от Църковен вестник, год. XXVIII, бр. 38 (19 ноември 1927), стр. 401-402.
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
